— О, тъй ли… Тогаз ще стигнем поне до портите адови.
— Изумително — подхвърли Казанунда на Леля, когато тълпата неохотно се запъти към оръжейната.
— Трябва само да знаеш как да подхванеш хората.
— Значи ще тръгнат, накъдето ги поведе някой Ог?
— Не е точно тъй — възрази Леля, — но ако не си търсят белята, ще вървят, накъдето ги следва някой Ог.
Маграт подмина последните дървета и планинската ливада се ширна пред нея.
Истинска вихрушка от облаци се въртеше над Танцьорите или поне над мястото, където стърча доскоро. В мъждукащата светлина успя да различи един-два камъка — проснати на хълма или търкулнати надолу.
А самото възвишение сияеше. И нещо се объркваше с околността. Извиваше се там, където не би трябвало. Разстоянията не бяха наред. Маграт си спомни една гравюра, пъхната вместо отбелязка в стара книга от онези в къщата й. Показваше лицето на стара грозница, но при по-втренчен поглед се откриваше и главата на млада жена — нос се превръщаше в шия, вежда в огърлица. Виждаше се ту единият образ, ту другият. Подобно на всеки друг, Маграт си кривеше очите до пълно оглупяване в желанието си да види и двата наведнъж.
Сега местността пред нея се държеше по абсолютно същия начин. Хълмът едновременно беше и ширнала се заснежена пустош. Ланкър и земята на елфите се мъчеха да заемат едно и също място.
Нахлуващата страна не се справяше особено добре. Ланкър се съпротивляваше.
На границата между двете воюващи земи имаше кръг от шатри, подобно на преден пост върху нападнат вражески бряг. Бяха пъстри и ярки. Всичко у елфите е прекрасно, докато образът не се смени изведнъж и не погледнеш от другата страна…
Нещо се мътеше. Неколцина елфи седяха на конете си, други извеждаха ездитните си животни измежду палатките.
Май се канеха да потеглят.
Кралицата седеше на импровизиран трон в шатрата си. Подпираше единия си лакът на об-легалката, а пръстите поглаждаха замислено уст ните й.
И други елфи седяха в полукръг наоколо, ма кар „седяха“ да не е най-точната дума. Те се изтягаха. Елфите успяваха да се настанят удобно и вър ху опънато въже. Тук имаше повече дантели и кадифе, а по- малко пера, макар това да не означаваше, че в шатрата е събрана аристокрацията. Елфите като че носеха всичко, което им харесваше в момента, защото не се съмняваха, че изглеждат зашеметяващо.35
Всички се взираха в Кралицата и отразяваха огледално настроенията й. Повтаряха усмивките й, а когато тя кажеше нещо смешно — според самата нея, — те се засмиваха.
В момента вниманието й беше насочено към Баба Вихронрав.
— Какво става, стара жено?
— Не е лесно, а? — отвърна Баба. — Ама ти си мислеше, че ще е лесно, нали?
— Направила си малко магии, така ли? Нещо се бори срещу нас.
— Няма магии — отрече Баба. — Никакви. Само че твърде дълго ви нямаше. Нещата се променят. Земята вече принадлежи на хората.
— Не е възможно — заяви Кралицата. — Хората вземат. Те орат с желязо. Опустошават земята.
— Някои вършат и туй, права си. А други връщат повече, отколкото са взели. Връщат обич. Пръстта се е просмукала в костите им. Те казват на земята каква е. Затуй са хората. Без тях Ланкър щеше да е само парче почва с малко зелени израстъци, дето нямаше да знаят, че са дървета. Събрани сме се в едно, госпожо — ние и земята. И тя вече не е само земя, ами страна. Досущ като укротен и подкован кон, като дресирано куче. Всеки път, когато хората забиваха плуг в земята или пускаха семе в нея, те я отдалечаваха от вас. Нещата се променят.
Верънс седеше до Кралицата. Зениците му се бяха свили до точици. Слабата замръзнала усмивка го уподобяваше на Ковчежника.
— Аха. Но когато се оженим — изрече Кралицата, — земята ще бъде принудена да ме приеме. Знам как сте си наредили живота. Да бъдеш крал не означава само да носиш корона. Кралят и страната са едно цяло. Кралят и кралицата — също. А аз ще бъда кралица.
Тя се усмихна на Баба. От двете страни на вещицата имаше по един елф. Баба знаеше, че още един стои зад гърба й. Само да шавнеше без разрешение и щеше да умре.
— Но какво ще бъдеш ти, тепърва ми предстои да реша — отрони Кралицата.
Вдигна своята изящно тънка ръка и сви палеца и показалеца в кръг пред очите си.
— А сега насам идва някоя в броня, която не й — по мярка, с меч, който не умее да върти, и брадва която едва успява да отлепи от земята. Защото е много романтично, нали? Как се казва?
— Маграт Чеснова.
— Тя е могъща заклинателка, предполагам?
— Познава билките. Кралицата се разсмя.
— Бих могла да я убия и оттук.
— Да — призна Баба, — но няма да е забавно а? Разковничето е в унижението.
Кралицата кимна.
— Знаеш ли, мислиш почти като елф.
— Скоро ще съмне — вметна Баба. — Ще бъде хубав ден. С ярка светлина.
— Но няма да се съмне навреме. Кралицата се изправи. Озърна се за миг към крал Верънс и се промени. От червена роклята й стана сребриста, събра светлината на факлите като люспи на риба. Косата й се разпусна и придоби друга форма, потъмня до цвета на зряла пшеница. И сякаш лека вълничка плисна по лицето й, преди да изрече:
— Е, какво ще кажеш?
Изглеждаше като Маграт. Или както Маграт си мечтаеше да изглежда, а може би такава я виждаше Верънс. Баба кимна. Като майсторка на безцеремонното гаднеене тутакси разпозна равна на себе си в Кралицата.
— Значи такава ще й се представиш.
— Непременно. Но накрая. Недей да я съжаляваш. Тя просто ще умре. А ти искаш ли да видиш каква можеше да бъдеш?
— Не.
— Толкова е лесно. Има и други времена в други светове. Бих могла да ти покажа истинската баба Вихронрав.
— Не.
— Сигурно е ужасно да знаеш, че нямаш приятели И никой няма да се натъжи, когато умреш, И никога не си докоснала ничие сърце.
— Да.
— Убедена съм, че си мислиш за това… в онези дълги вечери, когато никой не е около теб, но часовникът тиктака, а стаята е студена и тогава ти отваряш кутията, за да прочетеш…
Кралицата махна успокояващо с ръка, когато Баба понечи да се изтръгне от пазачите си.
— Не я убивайте. Тя е много по-забавна жива.
Маграт заби меча в калта и хвана в ръце бойната брадва.
От двете й страни гората сякаш напираше към пътеката. Елфите трябваше да минат оттук. Както изглеждаше, бяха стотици, а пък имаше една-единствена Маграт Чеснова.
Тя знаеше, че хората са измислили героичното съотношение на силите. Песните, баладите, сказанията и поемите просто гъмжаха от истории как сам човек се изправя срещу огромен брой врагове и ги побеждава.
Но сега започваше да проумява същината на проблема — наричаха ги песни, балади, сказания и поеми именно защото, направо казано, бяха далеч от истината.
