— Тук я пъхам, иначе хлапетата я отмъкват и щуреят. Ти ще се возиш зад мен, макар да знам, че не е благоразумно.
Казанунда потръпна. За джуджетата е типичен страхът от височини, тъй като нямат възможност да свикнат с тях.
Леля се почеса по брадичката, изтръгвайки звук като от шкурка.
— И ще имаме нужда от лост. Ще вземем от ковачницата на Джейсън. Яхвай метлата, момчето ми.
— Не очаквах такъв обрат — оплака се Казанунда, намествайки се на метлата със затворени очи — Предвкусвах весела вечер насаме с вас.
— Пак сме си само двамцата.
— Да, но не преполагах, че ще има и метла. Издигнаха се бавно над земята. Казанунда стискаше несръчно метличината.
— Къде отиваме? — попита отпаднало.
— Знам едно местенце горе из хълмовете. Цяла вечност не съм ходила. Есме не ще да припари натам, а Маграт е твърде млада да й разправям за мястото. Аз обаче често се отбивах още като малка. Момичетата отиваха там, ако искаха да се… Ох, че гадост…
— Какво има?
— Май видях някой да прелита под луната, ама съм адски сигурна, че не беше Есме.
Казанунда се мъчеше да погледне, без да отваря очи.
— Елфите не могат да летят — смънка след малко.
— Ха, какво ли знаеш ти — промърмори Леля.
— Яздят стъбла от бял равнец.
— Стъбла от бял равнец ли?
— Ъхъ. И аз опитах навремето. Вярно, имат сила да се издигнат, ама са адски неустойчиви. Предпочитам си здравия сноп метличина. Ей — сръга тя Казанунда с лакът, — ти трябва да си като у дома си върху метлата. Маграт разправя, че и метлите били от ония сексуални метафори.33
Казанунда поотвори очи само колкото да види как се носят над някакъв покрив. Призля му.
— Разликата е — обясни Леля Ог, — че метлата задържа във въздуха по-дълго. А и можеш да си чистиш къщата с нея… Ей, ти добре ли си?
— Госпожо Ог, всичко това изобщо не ми е по вкуса.
— Господин Казанунда, само се опитвах да ти повдигна духа.
— За духа благодаря, госпожо Ог, но може ли да спестим повдигането?
— Скоро ще се спуснем.
— Това вече ми харесва.
Ботушите на Леля Ог застъргаха по утъпканата пръст в двора на ковачницата.
— Ей сегичка се връщам, няма да спирам магията — подметна през рамо.
Скочи от метлата, без да слуша жалния вопъл на джуджето, и се шмугна през задната врата.
Елфите не бяха идвали поне тук. Не понасяха такова струпване на желязо. Тя взе лост от тезгяха и изприпка навън.
— Я дръж това — връчи лоста на Казанунда и се подвоуми. — А бе, още малко късмет няма да ни е излишен.
Върна се за миг в ковачницата и излезе още по-бързо, натиквайки нещо в един от джобовете си.
— Готов ли си?
— Не съм.
— Тогаз да потегляме. И се озъртай. С отворени очи!
— За елфи ли да внимавам? — уточни Казанунда, щом метлата се издигна в лунната нощ.
— Може и те да са. Не беше Есме, а освен нас тук хвърчи само баншито господин Иксолит. Ама той нивгаш не забравя да ни пъхне бележчица под вратата, преди да се поразходи. Контрол на въз-душното движение, нали разбираш?
Почти навсякъде градът тъмнееше. Луната хвърляше килим от черни и сребристи фигури по земята. След малко Казанунда се ободри. Движението на метлата всъщност беше съвсем плавно — Мнозина ли сте носила? — осведоми се по едно време.
— Да, всеки път по девет месеца. Джуджето като че се замисли. И изрече с глас, натежал от любознателност:
— Кажете ми, някой опитвал ли се е да…
— Не. Ще паднеш и ще се пребиеш.
— Вие дори не знаете какво щях да попитам.
— Хващаш ли се на бас за половин долар? Две-три минути летяха в мълчание. Казанунда потупа Леля Ог по рамото.
— Елфи вдясно!
Леля примижа към звездите. Сенки с неравни очертания фучаха в нощта.
— Ох, да пукнат!
— Не можете ли да ги изпреварите?
— Не става. Те могат да опашат света за чети-рийсет минути.
— Не е ли много? Светът не е толкова тлъст — отбеляза Казанунда, който изпадаше в подходящо настроение за шепа хапчета от сушени жаби.
— Исках да кажа, че са бързаш. Няма да им избягаме, ако ще и да облекчим товара.
Мисля, че аз май се облекчих мъничко — призна си Казанунда, когато метлата пикира към дърветата.
Листа плющяха по ботушите на Леля Ог. За миг луната се отрази в пепелноруса коса отляво.
— Гадост, гадост, гадост!
Трима елфи летяха на известно разстояние от метлата. Както можеше да се очаква. Елфите те гонят, докато паднеш, докато кръвта във вените ти се съсири от непоносим страх. Ако някое джудже те иска мъртъв, просто ще те съсече през кръста с брадвата си, щом му се изпречиш. Така е, защото джуджетата са несравнимо по-добросърдечни от елфите.
— Настига ни! — подвикна Казанунда.
— Нали не си изпуснал лоста?
— Държа го!
— Добре…
Метлата хвърчеше на зигзаг в притихналата гора. Един от елфите извади меча си и се спусна. Накарай ги да се забият в дърветата, остави ги живи по-дълго…
Метлата превключи на заден ход. С крака и глава напред Леля Ог се държеше само на ръце, без да седи на нищо. Елфът профуча към нея засмян…
Казанунда вдигна лоста.
Чу се нещо като „дръннн“.
Метлата отново се устреми напред, запращайки Леля Ог в скута на джуджето.
— Извинявай.
— Няма за какво. Всъщност направете го отново, когато ви се прииска.
— Цапардоса го, нали?
— Направо му изкарах въздуха.
— А така. Къде са другите?
— Не ги виждам. — Казанунда се ухили налудничаво. — Стреснахме ги, а?
Нещо изсвири и се заби в шапката на Леля Ог — Вече знаят, че носим желязо. Няма да ни доближат отново. Пък и не е нужно — добави тя сърдито.
Метлата свърна край едно дърво и заора в папратите, после изскочи на обрасла пътека.
— Не ни преследват — обади се Казанунда след малко. — Уплашихме ги, нали?
— Не ние — поправи го Леля. — Шубе ги е да се навъртат близо до Дългуча. Не са добре дошли. Хъ, гледай само какво е станало с тая пътека. Ами че на нея са поникнали дървета! Когато бях момиче, не се виждаше едно стръкче трева на пътеката. — Тя се усмихна на отдавнашен спомен. — Любимо местенце в
