Странно, но Маграт погледна към Грибо, които прояви приличие колкото да си придаде засрамен вид.
— Остри уши и козина, която ти се иска да погалиш — смънка тя загадъчно. — Умеят да очароват. И когато са доволни, издават приятен звук…
— Какво?
— А нищо, само си мислех на глас. — Маграт изправи. — Така… Ще разпаля огъня, ще донеса два-три арбалета и ще ти ги заредя. Ти залости вратата и не пускай никого, чу ли? Ако не се върна опитай се да отидеш другаде. Качи се при джуджетата в Меден рудник. Или иди при троловете.
— Вие какво ще правите?
— Ще проверя какво е сполетяло всички останали.
Маграт отвори чувала, който донесе от оръжейната. В него имаше шлем с крилца. Шон го прецени като непрактичен.31
Имаше и ръкавици от метални брънки заедно с разнообразни ръждиви оръжия.
— Но навън сигурно има още от ония твари!
— По-добре да са навън, отколкото тук.
— А вие умеете ли да се биете?
— Не знам. Никога не съм опитвала. — Ако почакаме тук, непременно ще дойде някои. Уви, точно от това се опасявам.
— Не, исках да кажа, че не е нужно да го правите!
— Напротив. Утре ще се омъжа. Каквото ще да става.
— Но…
— Млъкни!
„Ще я убият — убедено си каза Шон. — Номерът не е само да хванеш меча. Трябва и да знаеш кой край да мушнеш във врага. Уж съм на стража пък те ще я убият… Но… Тя простреля един от тях в окото, и то през ключалката. Аз нямаше да мога Първо щях да им река нещо като «Горе ръцете!» Те й се изпречиха и тя просто… ги махна от пътя си. Все едно, ще умре. Ама може и да умре храбро… Ех, да беше тук мойто мамче!“ Маграт сгъна зацапаните остатъци от сватбената си рокля и ги натика в чувала.
— Имаме ли коне?
— Ами… В двора има елфически коне, госпожице. Само дето не ми се вярва, че ще можете да яхнете някой от тях.
Миг по-късно Шон осъзна, че избра най-неподходящите думи.
Беше черен и далеч по-едър от животните, които Маграт определи мислено като човешки коне. Озърташе се към нея с червеникавите си очи и се наместваше така, че да я срита.
Маграт успя да го яхне едва след като върза всеки от краката му за халките в стените на конюшнята. Но щом се настани в седлото, конят се промени неузнаваемо. Укроти се като след жесток побой с камшик и май загуби всякаква воля.
— Заради желязото — напомни Шон.
Но какво ли им прави? Не виждам да ги наранява. — Де да знам, госпожице. Като ги гледам, направо се смръзват, нещо такова. — Спусни решетката на портата, когато изляза. — Госпожице… — Каниш се да ме разубеждаваш, нали?
— Но…
— Тогава млъкни.
— Но…
— Спомням си подобна народна песен — сподели Маграт. — Кралицата на елфите откраднала годеника на момичето и то не почнало да се вайка, ами скочило на коня и отишло да го спаси. Е, аз ще постъпя по същия начин.
Шон се ухили насила.
— Ще пеете, значи?
— Ще се бия. Имам за какво, нали? Досега опитах всичко друго.
На Шон му идеше да се провикне: „Не е същото! Да тръгнеш на бой, когато си истински жив човек, не е като в народните песни! В истинския живот умираш! В песните само трябва да си запушваш ушите с пръсти и да помниш припева! В истинския живот никой не пее: «Тра-ла-ла, тра-ла-ла!»“ Вместо това каза:
— Но, госпожице, ако не се върнете… Маграт се изви на седлото и се вторачи в него. — Ще се върна.
Шон я погледа как подкара мудния кон в тръс и се отдалечи по подвижния мост. — Късмет! — изкрещя след нея после спусна решетката и се върна в крепостта, където на кухненската маса имаше три заредени арбалета.
Там беше и книгата по бойни изкуства която кралят бе поръчал.
Шон разръчка огъня, обърна стола към вратата и се зачете в раздела за напреднали.
Маграт преполови разстоянието до площада, когато запасите от адреналин в кръвта й се изчерпиха и миналото й успя да я застигне.
Тя погледна бронята и коня. „Аз съм се побъркала. Всичко стана заради противното писмо. И защото се уплаших. Рекох си — ще покажа на всички за какво ме бива. Вероятно тъкмо това ще постигна — ще им покажа, че ме бива за насичане на парченца. С онези елфи ми провървя. Изобщо не се замислих. Щом започна да мисля, всичко оплесквам. Не вярвам отново да ми излезе късметът…“ Късмет ли?
Спомни си печално за чувала с талисманите и амулетите, който отдавна беше на речното дъно. Ако съдеше по живота си, нито веднъж не подействаха, но може би… Ужасно хрумване! Ами ако не са допускали да стане още по-гаден?!
Почти никъде в града не се виждаха светлини, повечето кепенци на прозорците бяха залостени.
Копитата чаткаха гръмко по калдъръма. Маграт се взираше в сенките. Доскоро бяха само сенки. Сега можеха да се окажат проходи към къде ли не.
Откъм Главината напираха облаци. Маграт потрепери.
За пръв път виждаше това.
Истинската нощ.
Над Ланкър се бе спуснала древната нощ. Не то отсъствието на ден, над което се носят луната и звездите, а израстък на нещо, което е съществувало дълго преди светлината и е неуместно да го определяме чрез нейната липса. То изпълзяваше изпод дървесни корени и от каменни недра, отново се разстилаше по земята.
Чувалът с пособията, смятани от Маграт за необходими, изчезна в реката, но тя ненапразно беше вещица от десет години и чувстваше ужаса, просмукал се във въздуха.
Хората помнят зле. Затова пък обществата помнят добре, както роевете. Кодират информацията, за да я пробутат покрай цензурата на съзнанието, предават я от баба на внуче в кратички безсмислици, които те дори не си правят труда да забравят. Понякога истината се съхранява хитроумно въпреки упоритите усилия на официалните пазители на знанието. Древни откъси звъняха един след друг в главата на Маграт:
„Нагоре по склон ветровит, надолу в обрасла ливада…“ „От привидения, страшилища и дългокраки изчадия…“ „Мама ми каза никога да не…“ „Не смеем да излезем на лов, защото се боим от…“ „И ще се изтресат внезапно разни твари…“ „В гората ще играеш със същества вълшебни…“ Маграт седеше на кон, комуто не можеше да се довери, и стискаше дръжката на меч, с който не умееше да борави, а кодовите фрази се изсулваха от паметта й и придобиваха форма:
„Те крадат добитък и бебета…“
„Те крадат мляко…“
„Те обичат музика и крадат свирачи…“
„Всъщност крадат всичко.“ „Никога няма да сме свободни като тях прек-расни като тях, умни като тях, лекомислени като тях. Ние сме животни.“ Мразовит вятър фучеше в гората отвъд града. Приятна гора за нощни разходки, но не и тази нощ. Дърветата имат очи, долавяше Маграт. И вятърът, носи далечен смях.
„Те отнемат всичко.“ Пришпори коня. Някъде в града се затръшна врата.
