— Тоя въпрос ще го оставим за после — прекъсна го Джейсън. — Сега да ви питам как ще се приберем вкъщи тая нощ?
— Тя ще ни чака! — изплака Коларов. Нещо звънна в мрака.
— К’во имаш там? — попита Джейсън.
— Мъкна чувала с реквизита — обясни Коларов.
— Нали ми заръча аз да се грижа за чувала?
— Влачил си го чак дотук?!
— Не ща още разправии, щото съм загубил и чувала с реквизита!
Коларов се разтрепери.
— Ако успеем да се приберем вкъщи — поклати глава Джейсън, — ще си поприказвам с мойто мамче да ти намерим ония модерни хапчета от сушени жаби. — Дръпна чувала към себе си и го развърза.
— Ей ги звънчетата, ей ги и тоягите. Кой ти каза да сложиш и акордеона?
— Рекох си, че може да изиграем Танца на тояг…
— Никой повече няма да играе…
Откъм мокрия хълм се разнесе смях, в папратите изпращя съчка. Джейсън изведнъж се почувства център на вниманието.
— Наблизо са! — ахна Коларов.
— Пък ние нямаме никакво оръжие — напомни Калайджийски.
Комплект тежички бронзови звънчета го блъсна в гърдите.
— Млъквай и си слагай звънчетата, Коларов.
— Те ни чакат!
— Слушайте сега, щото няма да повтарям — отсече Джейсън. — Като мине тая нощ, повече да не съм ви чул да споменете Танца на тоягите и кофите. Разбрахме ли се?
Мъжете от Ланкърската трупа стояха в кръг с лицата навътре, а дъждът прилепяше дрехите им към телата.
Коларов, по чието лице сълзите от ужас се смесваха с грима и дъждовните капки, натисна акордеона и изтръгна провлечен акорд, който задължително предшества изпълнението на народна музика — за да имат време околните да избягат.
Джейсън вдигна ръка и започна да си брои пръстите.
— Едно, две… — Челото му се набръчка. — Едно, две, три…
— …четири… — изсъска Калайджийски.
— …четири — съгласи се Джейсън. — Играйте, момци!
Шест тежки ясенови тояги се срещнаха с трясък.
— …едно, две, напред, едно, назад, въртене… Бълбукащата мелодия на „Квартирантът на госпожа Уиджъри“ се смеси с мъглата и танцьорите бавно заподскачаха и зажвакаха в нощта…
— …две, назад, скок… Тоягите пак се удариха.
Те ни зяпат! — избълва задъхано Шивачев, когато скокът го пренесе край Джейсън. — Виждам ги!
— едно… две… нищо няма да ни сторят, докато не спре музиката!…Назад, две, въртене… Падат си по музиката!… Напред, скок, обръщане…
— Излизат от папратите! — кресна Дърводелски когато тоягите се събраха.
— Виждам… две, три, напред, обръщане… Коларов… назад, въртене… свири по-чевръсто… две, назад…
— Оплитат ми се пръстите, Джейсън!
— Свири!… Две, три, въртене…
— Вече са навсякъде около нас!
— Играй!
— Гледат ни! Събират се към нас! — …въртене, назад… Почти излязохме на пътя…
— Джейсън!
— Помните ли как… три, обръщане… спечелихме купата срещу „Охлюънските любители“?… Въртене…
Дърво се удари в дърво. Буци пръст се разхвърчаха в нощта.
— Джейсън, да не искаш да…
— …назад, две… Хайде… Коларов остана… едно, две… без дъх… две, въртене…
— Джейсън, акордеонът взе да се топи — изхълца Коларов.
— …едно, две, напред… Подредете се! Акордеонът хъхреше. Елфите напираха. С ъгълчето на окото си Джейсън мярна десетина ухилени омаяни лица.
— Джейсън! — … едно, две… Коларов по средата… едно, две, въртене…
Седем чифта ботуши трополяха…
— Джейсън!
— …едно, две… въртене… готови… едно, две назад… назад… едно, две… обръщане… БИЙ! назад, едно, две.
Кръчмата беше съсипана. Елфите отмъкнаха всичко годно за ядене и изтъркаляха навън всички бъчви, макар че две кръгли сирена, залепнали от старост за рафта в зимника, им се опънаха.
Масата бе съборена. В съсипаните гозби стърчаха щипки от омари и свещници.
Нищо не помръдваше.
После някой кихна и малко сажди паднаха върху празната решетка на огнището, последвани от Леля Ог, накрая и от малката, черна, кипяща от ярост фигура на Казанунда.
— Гнус — отбеляза Леля, щом огледа погрома. — Ей туй направо ме вкисна.
— Защо не ме оставихте да се бия с тях?!
— Твърде много бяха, момчето ми.
Казанунда ядно заби меча си в пода.
— Тъкмо се опознавахме, както си му е редът, и нахлуха петдесетина елфи! Проклятие! Все на мен ли ще се случва?
— Туй им харесвам на черните дрехи, че саждите изобщо не личат — подхвърли Леля, докато се отръскваше. — Значи успяха. Есме беше права. Чудя се къде ли е сега… Както и да е. Тръгвай.
— Къде ще ходим? — попита джуджето.
— В мойта къща.
— Аха!
— За да си взема метлата — сопна се твърдо Леля. — Не ще търпя Кралицата на приказния народ господарка на моите деца. Най-добре да потърсим помощ. Туй вече е прекалено.
Защо не отидем по-нагоре в планината? — предложи Казанунда, докато слизаха внимателно по стълбата. — Ще съберем хиляди джуджета.
— Не — отказа Леля. — Есме няма да ми благодари за туй, дето ще направя, ама нали все аз трябва да размахвам кесийката с бонбоните, когато тя се изсили?… Сетих се за едного, който истински мрази Кралицата.
— Няма да намерите никого, който да я мрази повече от джуджетата — възрази Казанунда.
— О, ще намеря — увери го Леля Ог, — защото знам къде да търся.
Елфите бяха минали и през къщата на Леля Ог. Нямаше здрави мебели.
— Каквото не вземат, чупят го — отбеляза тя. Порови парчетиите с върха на ботуша си. Издрънча стъкло.
— Тая ваза ми беше подарък от Есме — сподели Леля с равнодушния свят. — Бездруго не ми харесваше.
— Но защо се държат така? — озадачи се Казанунда, след като се огледа.
— О, те и света биха натрошили, ако очакват шумът да им допадне.
Леля излезе и затършува под стрехата. Измъкна метлата си с тържествуващо сумтене.
