— Добре, нека да е ризница — смили се Маграт.
— Не!
— Къде е кралят? Къде са всички останали?
— Няма да ти кажа!
— Добре.
Маграт се шмугна за пореден път в оръжейната и извлече по пода пълен комплект плетена броня.
Елфът пак се помъчи да избяга пълзешком.
— Няма да ви даде да му я сложите — подсказа Шон също от пода. — Как ще му я нахлузите на ръцете?…
Маграт посегна към брадвата.
— Недейте, госпожице! — стресна се Шон.
— Никога няма да си го върнеш — троснато рече елфът. — Сега е при нея.
— Ще видим. Е, да бъде както кажеш, Шон. Какво да го правим този?
Накрая го затътриха в килер до тъмницата и го оковаха за решетката на прозореца. Елфът още скимтеше от допира на желязото, когато Маграт затръшна вратата.
Шон внимаваше да не я доближава заради упоритата й усмивка. — Сега да се погрижим за ръката ти — реши Маграт — Нищо ми няма, ама те наръгаха Диаманда в кухнята.
— Нея ли чух да пищи?
— Ъ-ъ… И нея. Ъ-ъ…
Шон се вторачи изцъклено в мъртвите елфи, които Маграт пак прекрачи.
— Вие ги убихте.
— Да не го сторих неправилно?
— А, не — предпазливо отрече Шон. — Напротив… съвсем правилно наистина.
— Има и един в ямата — спомни си Маграт. — Нали се сещаш… онази яма. Кой ден сме днес?
— Вторник.
— Ти кога я изтребваш?
— Всяка сряда. Ама миналата пропуснах, щото имах да…
— Значи едва ли е нужно да се безпокоим за него. Имаше ли и други наоколо?
— Ами… Не ми се вярва. Ъ-ъ… Госпожице кралице?
— Кажи, Шон.
— Може ли да свалите брадвата, моля? Доста по-добре ще ми стане, ако я свалите. Брадвата, госпожице кралице. Все я въртите насам-натам. Току-виж, се отплесне.
— Каква брадва?
— Ами тая, дето ви е в ръцете.
— О, тази ли… — Маграт като че я забеляза чак сега. — Ръката ти изглежда зле. Я да слезем в кухнята, за да ти сложа шини. И пръстите ти не са добре. Те убиха ли Диаманда?
— Не знам. И не разбрах защо… Ами нали им помагаше?
— Да… Почакай. — Маграт за пореден път влезе в оръжейната и изнесе някакъв пълен чувал. Да вървим. Грибо!
Котаракът я изгледа лукаво и престана да се ближе.
— Да ти кажа ли нещо смешно за Ланкър? подхвърли Маграт, докато слизаха бавно по стълбата.
— Какво е то, госпожице?
— Никога нищо не изхвърляме. А другото знаеш ли?
— Не, госпожице.
— Не може да са я рисували от натура, разбира се. Тоест хората изобщо не са рисували портрети по нейно време. Но бронята… Ха! Можели са да я гледат колкото си искат. Да ти кажа ли още нещо?
Шон внезапно се уплаши. Страхуваше се и досега, но от пряката заплаха за живота си. А Маграт, каквато беше в момента, го стряскаше далеч повече от елфите. Сякаш виждаше настървена овца.
— Какво, госпожице?
— Никой не ми спомена за нея. Мислех си, че всичко е гоблени и размотаване по дълги рокли!
— Моля, госпожице?
Маграт посочи изразително стените.
— Всичко това!
— Госпожице! — възкликна Шон някъде около коленете й.
Маграт сведе поглед.
— Какво има?
— Моля ви, оставете я тая брадва най-сетне!
— О… Извинявай.
Дървеняааау прекарваше нощите в малката барачка до соколарника. И той получи покана за сватбата, но бе изскубната от ръката му и изкълвана погрешка вместо някой негов пръст от Лейди Джейн прастара и зла кралска соколица. Затова той и тази вечер се отдаде на обичайните занимания — проми раните си, хапна корав хляб и древно сирене, после си легна рано, за да кърви кротко и да чете на свещ поредния брой на „Човки и нокти“.
Сепна се от шум в соколарника, взе свещта и излезе.
Един елф оглеждаше птиците. Лейди Джейн бе кацнала на ръката му.
И Дървеняааау подобно на господин Брукс почти не отделяше време за случките извън единствената си страст. Знаеше само, че има множество гости в замъка, а за него всеки, който би дошъл да разглежда ястребите и соколите, беше съмишленик.
— Най-добрата ми птица — похвали се гордо. — Почти я опитомих. Чудесна я. Сега я обучавам. Много е умна. Знае вече единадесет команди.
Елфът кимна сериозно, свали качулката от главата на сокола и кимна към Дървеняааау.
— Убий!
Очите на Лейди Джейн блеснаха. Тя скочи от ръката и налетя към гърлото на елфа с човка и нокти.
— И с мен го прави — вдигна рамене Дървеняааау. — Съжалявам. Тя наистина е много умна.
Диаманда лежеше насред кухнята в локва кръв. Маграт коленичи до нея.
— Още е жива, но душата й е в зъбите. — Сграбчи края на роклята си и се напъна да я скъса Ама че проклетия. Шон, помогни ми.
— Госпожице?…
— Имаме нужда от бинтове! — Но…
— Я стига си се блещил!
Платът изпращя и десетина дантелени рози с разнищиха.
Шон никога не се бе запознавал с онова, което кралиците носят под дрехите си. Дори да започнеше с практическите наблюдения над Мили Чилъм и да направеше съответните корекции поради далеч по-високия сан на кралицата, не би си въобразил метално бельо.
Маграт се тупна по нагръдника.
— Почти ми е по мярка — заяви, сякаш предизвикваше Шон да изтъкне, че тук-там имаше много въздух между бронята и Маграт. — Е, не че са излишни малко изчукване и занитване, но… Според теб стои ли ми добре?
— О, да! Ъ-ъ… Направо сте родена да носите кована броня.
— Наистина ли?
— О, да — въодушеви се пресилено Шон. — Имате идеалната фигура.
Тя намести костите на ръката и пръстите му, сложи шини и ги стегна с парчета коприна. С Диаманда не й беше толкова лесно. Маграт почистваше, шиеше и превързваше, а Шон седеше и гледаше, опитвайки се да забрави натрапчивата нажежено-ледена болка в ръката си.
И все повтаряше:
— Те се разсмяха и я наръгаха. А тя дори не се опита да избяга. Все едно си играеха.
