— Да, щото внимавам, докато ти си отпратил нейде из далечните спомени. Поне петима са, и то точно над нас. Как са твоите магьоснически пръстчета, а?
— Май ще успея да метна едно огнено кълбо.
— Няма полза от него. Можеш ли да пренесеш и двама ни по-надалеч оттук?
— Не и двама ни.
— А само себе си?
— Вероятно, но няма да те изоставя. Баба изви очи от досада.
Вярно било, значи. Мъжете са или прасета, или перковци. Хайде, разкарай се, мекушав стар мухльо. Те не се канят да ме убият. Поне няма да е веднага Ама не вярвам да знаят нещичко за магьосниците и ще те затрият, без да им мигне окото.
— Е, сега кой се държи мекушаво?
— Не ща да те видя мъртъв, като можеш да свършиш нещо по-полезно.
— Че какво полезно има в бягството?
— Доста повече, отколкото да останеш тук.
— Никога няма да си простя, ако офейкам.
— Аз пък никога няма да ти простя, ако още се размотаваш и съм доста по-неотстъпчива в туй от тебе. Когато тая история свърши, намери Гита Ог. Кажи й да отвори старата ми кутия. Тя ще знае какво да прави. А ти ако не се махнеш тутакси…
В дънера до Ридкъли се заби стрела.
— Мръсниците стрелят по мен! — изрева той. — Ах, само да беше тук арбалетът ми…
— Върви си го вземи тогаз — поощри го Баба.
— Правилно! Ей сега се връщам!
Ридкъли изчезна. Миг по-късно няколко буци зидария от замъка тупнаха на мястото, което бе заемал.
— Е, поне от него се отървах — заключи Баба. Стана и огледа дърветата. — Добре, ето ме. Не бягам. Елате да ме хванете. Ето ме, цялата.
Маграт се поуспокои. Разбира се, че я имаше. Във всеки замък ги имаше. Беше съвсем естествено, че и тукашната се използва. В прахоляка по пода бе проправена пътечка към разплитащите се Ръждиви ризници, окачени до копията.
Шон вероятно влизаше тук всеки ден.
Бе попаднала в оръжейната.
Грибо скочи от раменете й и защъка по осеяните с паяжини проходи в своето неуморно търсе-не на нещо дребно и пискливо.
Маграт го последва като насън.
Кралете на Ланкър никога нищо не изхвър-ляха. Особено неща, с които биха могли да погубят някого.
Имаше брони за мъже. И брони за коне. И за бойни кучета. Имаше дори брони за гарвани, ма-кар че въздушните изтребителни части на крал Гурнт Тъпака тъй и не се отлепили от земята Имаше безброй копия, обикновени и двуръчни мечове, саби, рапири, шпаги, цепове и млатила боздугани и грамадни сопи с шипове. Бяха струпани на купчини и където покривът бе протекъл, ръждата ги слепваше в буци. Имаше дълги лъкове, малки лъкове, големи арбалети и арбалетчета с ръкохватки, нахвърляни като цепеници със същото нехайство. Виждаха се купове от безразборно объркани части на брони, почервенели от ръжда. Всъщност ръжда имаше навсякъде. В огромното помещение властваше смъртта на желязото.
Маграт крачеше напред като играчка с пружинка, която не променя посоката си, докато не се натъкне на препятствие.
Пламъчето на свещта се отразяваше мътно в шлемове и нагръдници. Особено я ужасяваха конските брони на прогнилите си дървени рамки. Приличаха на външни скелети и по същия начин подтикваха ума към размисли за тленността. Празни очни кухини зяпаха сляпо дребната фигурка със свещ в ръката.
— Госпожице?
Говорещият беше зад вратата, далеч от Маграт. Но гласът заехтя около нея, отскачайки от вековните слоеве овехтели оръжия.
„Не могат да влязат — ободряваше се тя. — Желязото е твърде много за тях. Тук съм в безопасност“ — Ако госпожицата иска да си поиграем, ще поведем нейните приятели.
Маграт се обърна и забеляза проблясък. Дръпна настрани великански щит.
— Госпожице?
Тя се пресегна.
— Госпожице?
Ръцете й докоснаха ръждясал шлем с крилца.
— Госпожице, ела да потанцуваш на сватбата.
Пръстите й се впиха в нагръдник за надарена жена, също осеян с шипове.
Грибо, който тършуваше за мишки в просната на пода броня, подаде глава от железния крачол.
У Маграт настъпваше промяна. Личеше по дишането й. Досега се задъхваше от страх и изтощение. Няколко секунди забрави да си поема дъх. Накрая задиша отново. Бавно. Дълбоко. Равномерно.
Грибо видя как Маграт, която, общо взето, винаги бе смятал за човешкото подобие на мишка, вдигна шапката с крилца и я постави на главата си.
Тя знаеше всичко за мощта на шапките. И мислено чу трополенето на бойни колесници.
— Госпожице? Ще доведем твоите приятели да ти попеят.
Тя се озърна към вратата. И пламъкът на свещта заискри в очите й.
Грибо се прибра на по-сигурно място в бронята. Спомняше си добре как веднъж понечи да нападне женска лисица. Обикновено се разправяше с лисиците, без дори да се препоти, но тази бе родила наскоро, както се оказа. Установи факта едва когато я последва в дупката й. Загуби част от едното си ухо и немалко козина, преди да се измъкне.
Лисицата имаше същото изражение като Маграт в момента.
— Грибо, ела тук!
Котаракът се завря чак в нагръдника. Започваше да се съмнява, че ще изкара до края на нощта макар и брониран.
Елфите обикаляха из градините на замъка. По едно време изтребиха рибките в декоративното езерце.
Господин Брукс се бе качил на кухненски стол и обработваше пролука в стената на конюшнята.
Забелязваше някакво вълнение наоколо, но то засягаше само човеците, значи нямаше особено значение. Долови обаче незабавно промяната в звуците на кошерите и чу пращенето на дъски.
Вече бяха прекатурили първия кошер. Облак от разярени пчели се трупаше около трите фигури, чиито крака газеха пити, мед и яйца.
Смехът стихна, когато фигура в бяло се надигна зад живия плет и насочи дълга метална тръба.
Никой не знаеше каква смес слага господин Брукс в пръскачката си. В нея имаше стар тютюн, сварени корени, стърготини от дървесна кора, също и билки, за които дори Маграт не бе чувала Пръскачката изплю лъскава струя над плета и улучи единия елф между очите. Течността оплиска и Господин Брукс ги погледа безстрастно, докато гърчовете им не секнаха. — Оси… — изрече той. Отиде да си вземе кутията, запали фенер и се а поправя грижливо и търпеливо питите, без да обръща внимание на ужилванията.
Шон вече почти не усещаше ръката си, освен тъпата топлина, която подсказваше за поне една счупена кост, пък и два от пръстите му не би трябвало да стърчат толкова накриво. Препотяваше се макар да остана само по фланела и гащи. Не биваше да сваля ризницата, но е трудно да откажеш, когато елф се е прицелил с лък в теб. Шон знаеше нещо, което мнозина други късметлии нямат повод да научат — плетената ризница не пази твърде добре от стрели. Особено когато стрелата ще се забие между очите ти.
Завлякоха го по коридорите към оръжейната. Елфите бяха поне четирима, но не успяваше да види ясно лицата им. Шон отиде да види чудото, когато шоуто „Вълшебният фенер“ мина и през Ланкър. Бе зяпал
