големи сребристи правоъгълници, редуващи се с квадрати от плътна сянка.
Маграт тичаше от светло в тъмно, от светло в тъмно по безкрайно проточилата се галерия. Владетел след владетел се мяркаха край нея като в ускорен кадър. Крал подир крал, всички с бакенбарди, корони и бради. Кралица подир кралица, всички с корсажи, кученца, тлъстоглави плашльовци и…
Някаква форма, игра на светлината или изражение на нарисуваното лице прониза ужаса и прикова вниманието й.
Не бе виждала портрета. За пръв път идваше толкова навътре в галерията. Вялият идиотизъм на изобразените тук кралици я потискаше. Но тази…
Тази я привлече с нещо.
Маграт спря.
Не вярваше портретът да е рисуван от натура. По времето на тази кралица единствената известна в подвластните й земи боя е била разновидност на синьото, нанасяно по тялото. Но преди няколко поколения крал бил Лули I, който романтично се увличал по историята. Проучил каквото намерил за ранните епохи на Ланкър. Ако липсвали достоверни свидетелства, в най-добрите традиции на запаления историк-етнограф той правел умозаключения от очевидни неоспорими истини28 и ползвал сведения от други авторитети по въпроса29.
Накрая поръчал портрета на кралица Инци Сприхавата, една от основателките на кралството.
Носеше шлем с крилца и шип, а черната и коса бе сплетена и оформена със запечена кръв вместо гел. Навсякъде по лицето и тялото й се виждаха синьо-кървавите шарки и спирали, предпочитани от варварската козметика. По внушителния и брониран нагръдник и нараменниците също стърчаха шипове. Както по наколенниците и сандалите. Къ-сичката й пола се отличаваше с модния тогава десен „каре и кръв“. Едната й ръка се подпираше нехайно върху дръжката на двуостра брадва със задължителния шип накрая, другата галеше китката на пленен вражески воин. Останалите части на пленения вражески воин висяха от няколко ели и борове на заден план. Не бе пропуснат и Шипчо, любимото й бойно пони от вече изчезналата ланкърска планинска порода. Животните имали и външността, и нрава на буре с барут, чийто фитил догаря. Бойната колесница също допълваше необходимия брой шипове в картината. А с остриетата, стърчащи от осите на колелата, всеки мъж би могъл да се обръсне без проблеми.
Маграт зяпаше унесено.
Никой не й бе споменал това.
Говореха й за гоблени и бродиране, за кринолини и размяна на приветствия с лордове. Никой не продума за шиповете.
От края на галерията, където тя беше преди малко, долетя звук. Маграт награби полата на роклята си и побягна. Зад нея се разнасяха стъпки и смях. Надолу към покрития коридор около двора, по тъмния проход над кухнята и покрай… Нещо шавна в сенките. Блеснаха зъби. Маграт замахна с парчето дърво, но се смръзна, преди да удари — Грибо?!
Котаракът на Леля Ог се заумилква в краката и. — Козината му лепнеше по тялото. Маграт се омърлуши още повече. Та това беше Грибо, неоспоримият властелин на котешкото население в Ланкър и баща на почти всички негови представители! Вълците го заобикаляха отдалеч, а мечките веднага се покатерваха на някое дърво. Но и той се страхуваше…
— Ела тук, проклет кретен!
Награби го за осеяния с белези врат и хукна. Грибо благодарно заби нокти в ръката й чак до костта30 и се покатери на рамото й.
Маграт предположи, че е някъде около кухнята, защото там беше територията на Грибо. Непозната и сенчеста област, същински terror incog-nita за нея. Тук свършваше плътта от килими и гипсови колони, оголваха се каменните кости на замъка.
Беше сигурна, че чува зад себе си много бързи и леки стъпки.
Ако побърза да свърне зад ъгъла…
Грибо се напрегна като свита пружина в ръцете й. И Маграт спря.
Да, зад ъгъла…
Без да се замисли, ръката й сама вдигна отчупения крак от стола. Пристъпи към ъгъла и мушна свирепо. Тържествуващото съскане премина в чегъртащ крясък, когато назъбеният край на дървото одра шията на дебнещия елф. Той се олюля и отстъпи. Маграт се хвърли, хленчеща от паника към най-близката врата и докопа дръжката. Нахлу вътре, трясна вратата, заопипва отчаяно в мрака след миг резетата изтропаха в гнездата си и Маг-рат се свлече на колене.
Нещо се блъсна с цялата си тежест във вратата След малко Маграт отвори очи и се почуди да ли наистина го е сторила, защото всичко наоколо си остана тъмно. Но усещаше празно пространство пред себе си. В замъка имаше какво ли не — стари забравени стаи… би могла да хлътне в яма, да се натъкне на всякакви чудесии. Напипа рамката на вратата, изправи се и предпазливо протегна ръка към стената.
Лавица. Свещ. И кибрит.
Ето, убеждаваше се тя, за да надвика мислено ускорения си пулс, някой е влизал наскоро. Повечето хора в Ланкър още използваха огниво. Само кралят можеше да си позволи кибрит, доставен чак от Анкх- Морпорк. Баба Вихронрав и Леля Ог също имаха кибрит, но не защото си го купуваха, Даваха им го. Лесно е да ти дават разни неща, щом си вещица.
Маграт запали угарката от свещ и се обърна да види къде се е шмугнала.
О, не…
— Брей, брей — подхвърли Ридкъли. — Туй дърво ми е познато.
— Млъкни. — Доколкото си спомням някои каза, че просто трябвало да вървим нагоре по склона. — Млъкни.
— И друго помня. Веднъж бяхме в тази гора и ти ми позволи…
— Млъкни. — Баба Вихронрав седна на един — Забълбукват ни. Някой ни върти номера. — Навремето чух приказка — две деца се изгубили в гората и долетели много птици, за да ги покрият с листа.
В гласа му се прокрадна надежда подобно на палец, подал се изпод кринолин.
— Ами да, може ли на птицата да й скимне друго освен тъпотия — сопна се Баба и си разтри челото. — Тя го прави. Елфическа гадост е да отклоняваш хората от пътя им. Обърква ми главата. Истинската ми глава, де. О, много я бива! Кара ни да отидем там, където на нея й се иска. Кара ни да обикаляме в кръг. На мен ще го прави тя!
— Може пък други неща да са ти в ума сега — вметна Ридкъли, който още не се отказваше от надеждите си.
— Че как няма да мисля за друго, като ти само се препъваш и плещиш глупости? Ако господин Сръчният магьосник не се бе задълбал в неща, дето поначало ги е нямало, аз нямаше да съм тук, а в разгара на събитията, и щях да знам какво става.
Пръстите й се свиха в юмруци.
— Е, не е задължително — възрази Ридкъли. — Нощта е чудесна. Защо не поседнем тук и…
— И ти се хващаш на въдичката — сряза го Баба.
— Мечти и лиготии, погледи се срещат в претъпканата зала и тям подобни. Хич не проумявам как си опазваш мястото като началник на магьосни-ците.
— Предимно като проверявам няма ли нещо сложено в леглото ми, пък и някой винаги хапва пръв от всичко, което слагам в устата си — обясни Ридкъли с обезоръжаваща откровеност. — Не е чак толкова непосилно. Налага ми се да подписвам разни неща и да крещя повечко… — Той се предаде. — Впрочем ти доста се изненада, когато ме зърна Чак пребледня.
— Всеки ще пребледнее, като види отдавна по-раснал мъж да зяпа като овца, дето ей сега ще се задави.
— Не се даваш, а? — поклати глава Ридкъли. — Изумително. И сантиметър няма да отстъпиш.
Още едно листо падна до тях. Ридкъли изобщо не се озърна.
— Знаеш ли — подхвана с равен глас, — или по тия краища есента настъпва раничко, или тукашните птици са досущ като ония в приказката, или пък има някой в клоните над нас.
— Знам.
— Знаеш ли?
