омаян различните картинки, прожектирани върху един от чаршафите на Леля Ог. Лицата на елфите му напомниха за тях. Някъде по средата се виждаха очи и уста, но всичко друго май беше временно — чертите се плъзгаха по лицата както картинките по екрана.
Не продумваха често, но пък непрекъснато се смееха. Оказаха се веселяци, особено когато про-веряваха докъде могат да ти извият ръката зад гърба.
Казаха си нещо на своя език. Един от тях погледна Шон и посочи вратата на оръжейната — Искаме госпожицата да излезе. Ти трябва да й кажеш, че ако не излезе, ще си поиграем още малко с теб.
— А какво ще направите, като излезе?
— О, пак ще си поиграем с теб — отвърна елфът. — Затова е толкова забавно. Но тя трябва да има надежда, нали? Хайде, поговори с нея.
Бутнаха го към вратата. Той се постара да по чука почтително.
— Ъ-ъ… Госпожице кралице…
— Какво има? — обади се Маграт глухо.
— Аз съм — Шон.
— Знам.
— Отвън съм. Ъ-ъ… Те май раниха зле госпожица Токли. Ъ-ъ… И казват, че щели да ме мъчат още, ако не излезете. Ама вие не бива да излизате, щото те не смеят да влязат заради желязото. На ваше място нямаше да ги послушам.
Нещо издрънча, после друго нещо избръмча.
— Госпожице Маграт…
— Попитай я — намеси се елфът — дали вътре има храна и вода.
— Госпожице, те искат…
Някой от елфите го дръпна грубо. Други двама се долепиха до стената встрани от вратата, а последният притисна заострено ухо до дебелите дъски.
После приклекна и надникна през ключалката, като внимаваше да не докосне желязото.
Чу се прищракване. Елфът остана неподвижен още миг-два, сетне се катурна полека на гръб, без да издаде звук.
Шон примига.
От едното око на елфа стърчеше крайчецът на на стрела. Перата й бяха остъргани от преминаването през ключалката.
— Оолеле… — промълви той.
Вратата на оръжейната зейна, откривайки само мрака вътре.
Някой от елфите се разсмя.
— Свършено е с него. Ама че глупак… Госпожице, искаш ли да чуеш своя воин?
Сграбчи счупената ръка на Шон и я изви.
Шон се помъчи да не вие. Алени петна припламваха в очите му. Чудеше се какво ли ще направят с него, ако падне в несвяст.
Искаше му се неговото мамче да е тук.
— Госпожице — подхвана пак елфът, — ако ти не…
— Добре — изрече Маграт от тъмата. — Ще изляза. А ти ще обещаеш да не ми сториш зло.
— О, обещавам, госпожице.
— Ще пуснете ли Шон? — Да.
Елфите от двете страни на врата си кимнаха.
— Нали обещавате? — примоли се Маграт. — Да.
Шон изстена. Ако тук бяха неговото мамче или госпожа Вихронрав, щяха да се бият до смърт. Неговото мамче имаше право — Маграт беше добричка лигла… …която току-що пусна стрела през ключалката.
Някакво не шесто, ами седмо или осмо чувство го подтикна да прехвърли тежестта си върху другия крак. Ако елфът го пуснеше само за секундичка, Шон беше готов да се повлече настрана.
Маграт застана в рамката на вратата. Носеше прастара кутия с надпис „Свещи“ върху олюще-ната боя.
Шон се озърташе с надежда към пустия коридор.
А Маграт се усмихна лъчезарно на най-близкия елф.
— Това е за теб — връчи му кутията и елфът я пое неволно. — Но не бива да я отваряш. И не забравяйте, че обещахте да не ми сторите зло.
Елфите се скупчиха около нея. Един замахна с каменен нож.
— Госпожице… — отрони елфът, в чиито ръце кутията се тресеше.
— Да? — кротко изписука Маграт.
— Излъгах те.
Ножът се стрелна към гърба й.
И се натроши на парченца.
Елфът с кутията се вторачи в невинните очи на Маграт и вдигна капака.
Грибо бе прекарал две вбесяващи минути вътре, формално погледнато, един затворен в кутия котарак може да е жив, а може и да е мъртъв. Не знаете, преди да надникнете. В действителност самото действие по отварянето на кутията определя състоянието на котарака, макар че в конкретния случай имаше не две, а три възможности — жив, мъртъв или разярен до полуда.
Шон отскочи, когато Грибо избухна като мина.
— Не се тревожи — замечтано промълви Маграт, докато елфът се бранеше от освирепелия котарак. — Той е един голям пухчо.
Извади нож изпод гънките на роклята си, завъртя се и намушка стоящия зад нея елф. Не удари точно където се целеше, но беше все едно, щом стоманеното острие го докосна.
Довърши си работата, като свенливо вдигна полата на роклята си и ритна третия елф по коляното.
Преди кракът да се прибере под роклята, Шон отново зърна блясъка на стомана.
Тя тласна крещящия елф назад, влезе за миг в оръжейната и излезе с арбалет в ръцете си. — Шон, кой от тях те измъчваше?
— Всички — отвърна той отпаднало. — Но оня, дето се бие с Грибо, наръга Диаманда.
Елфът тъкмо успя да смъкне животното от лицето си, по което от десетина рани струеше синьо- зеленикава кръв. Заудря Грибо в стената, но котаракът не се откопчваше от ръката му.
— Престани — нареди Маграт.
Елфът погледна арбалета и се вцепени.
— Няма да моля за милост.
— Чудесно — одобри тя и натисна спусъка. Така остана последният елф, който се търкаляше по каменните плочи, стиснал коляното си.
Маграт пристъпи изящно над един от труповете, пак изчезна в оръжейната замалко и се върна с брадва.
Елфът замръзна и съсредоточи цялото си внимание в нея.
— Виж какво — подхвана разговорчиво Маграт, — няма да те лъжа, че имаш някакъв шанс, защото нямаш. Ще ти задам няколко въпроса. Но първо искам да съм сигурна, че ме чуваш.
Елфът очакваше движението и се претърколи, а брадвата сцепи плочата, на която бе лежал.
— Госпожице… — слабичко се обади Шон, преди тя да замахне отново.
— Кажи.
— Мойто мамче казва, че те не усещали болка.
— Тъй ли? Затова пък можем да им причиним сериозни неудобства. — Маграт опря брадвата в пода. — Например разполагаме с брони. Защо да не пъхнем този в цяла кована броня? — Ей, какво ще кажеш?
— Не!
Елфът се мъчеше да пълзи.
— Защо пък не? Не е ли за предпочитане пред брадвата?
— Не!
— И защо?
— Същото е, както да ме погребете жив — изсъска елфът. — Без очи, без уши, без уста!
