— Защо си носите сватбената рокля?
— Не е твоя работа.
— Ама било лош късмет младоженецът да види булката с тая рокля преди сватбата — заяви Шон, намерил облекчение от ужаса в общоприетите идиотщини.
— Да, лошо му се пише, ако го зърна! — изръмжа Маграт.
— Госпожице…
— Кажи.
— Много ме е страх какво може да е сполетяло всички. Нашият Джейсън каза, че щели да се приберат след час, ама минаха много часове.
— Но нали има стотина гости, а и на практика всички хора от града отидоха там. Елфите не биха могли да им сторят нищо.
Че защо да им правят нещо, госпожице? — Шон застана пред прозореца. — Погледнете, госпо-жице. Оттук мога да скоча върху хамбара. Покри-вът е сламен, няма да се ударя. После ще се промъкна край кухнята и ще изляза през малката врачка до кулата, дето е откъм Главината. Хитра военна маневра.
— И защо?
— Да доведа подкрепления, госпожице.
— Но ти не знаеш дали има кого да доведеш.
— Вие сещате ли се нещо друго, госпожице?
Маграт не се сещаше.
— Шон, постъпваш много… смело.
— Вие останете тук и няма да загазите — увери я той — Нещо ми хрумна… Що да не взема ключа от вратата? И да ви пеят, няма да им отворите.
Маграт кимна. Шон се усмихна насила.
— Жалко, че нямаме още една ризница, ама всичко е в оръжейната.
— Ще се справя някак. Хайде, върви.
Шон постоя още миг на перваза и скочи в мрака.
Маграт избута леглото до вратата и седна на него. Помисли си, че би било по-добре и тя да се махне. Но така би оставила замъка безлюден, а това не й се струваше правилно.
Отгоре на всичко се боеше.
В стаята имаше една-единствена свещ, и то изгоряла до половината. Скоро щеше да остане само лунната светлина. Маграт винаги бе харесвала лунните лъчи. До днес.
Навън цареше тишина. Би трябвало да се чува шум от града.
В ума й се промъкна прозрението, че не беше съвсем благоразумно Шон да отнася ключа, защото хванат ли го, ще могат да отворят…
Разнесе се писък, който се проточи.
И нощта стихна отново.
След няколко минути нещо задраска по клю-чалката — някой май се опитваше да борави с ключ, хванат през няколко слоя плат, за да не докосне желязото.
Вратата се отвори, но я спря леглото.
— Няма ли да излезете, госпожице? Отново заскърца дърво.
— Няма ли да потанцувате с нас, хубава госпожице?
Гласът звучеше странно и ехото му бръмчеше в главата още миг-два.
Насилиха вратата докрай.
Три силуета нахълтаха в стаята. Единият надникна под леглото, другите провериха тъмните ъгли. Накрая някой от тях надникна през прозореца.
Ронещата се стена беше безлюдна чак до сламения покрив далеч долу. Силуетът кимна на други два в двора и русата коса се разпиля по вятъра.
Един от чакащите посочи фигура в развяваща се бяла рокля, която пълзеше нагоре по стената на крепостта.
Елфът се разсмя. Щеше да бъде по-забавно, отколкото се надяваше.
Маграт се издърпа над перваза и се свлече задъхана на пода. Домъкна се до вратата, в която нямаше ключ. Затова пък я залости с двете дебели дървени резета.
Имаше и дървен кепенец на прозореца.
Втори път не биха й позволили да се изплъзне. Очакваше да я пронижат със стрела, но…не, толкова прост край не би ги развеселил достатъчно. Вторачи се свирепо в тъмата. И така… Ето я насред стаята. Дори не знаеше точно в кое помещение на замъка се озова. Намери свещник и кибрит. Опипом запали една клечка. До леглото бяха струпани сандъци и кутии. Ясно. Някоя от стаите за гости.
Мислите капеха една след друга в притихналия й мозък.
Питаше се дали ще и попеят и дали ще издържи Може би щом знаеше какво да очаква…
Някой почука кротко на вратата.
— Госпожице, хванахме твоите приятели долу. Ела да танцуваш с мен.
Маграт се заозърта отчаяно. Безлична стая като всяка гостна. Кана и леген на поставка, вездесъщият ужасен вътрешен клозет, поприкрит със завеска, легло със захвърлени на него чанти, очукано кресло с олющен лак и малко квадратно килимче, посивяло от старост и набит в тъканта прах.
Вратата се разтресе.
— Пусни ме, мила госпожице.
Този път прозорецът не беше изход. Можеше да се скрие под леглото… за около две секунди.
Някаква страшна магия сякаш насочваше неумолимо погледа й към клозета, притаил се зад завеската.
Маграт вдигна капака на седалката. Широчината на шахтата несъмнено позволяваше падането на тяло. Клозетите дори бяха печално известни с това си свойство. Всъщност неколцина крале бяха срещнали края си в шахтите, подпомогнати от убийци с добри умения на катерачи, с копия и с безцеремонен подход към политическите проблеми.
Нещо се блъсна тежко във вратата.
— Госпожице, да ти попея ли?
Маграт направи избора си.
Накрая поддадоха пантите — ръждивите винтове изскочиха от дупките в камъка.
Завесата на нишата се полюшваше от течението Елфът се усмихна и я дръпна докрай. Дъбовият капак беше вдигнат. Елфът се наведе да погледне надолу.
Маграт се издигна зад него като бял призрак и стовари с все сила по врата му стол, който се пръсна на парчета.
Елфът се помъчи хем да се обърне, хем да запази равновесие, но остатъкът от стола в ръцете на Маграт й послужи за нов отчаян замах. Елфът падна гърбом в дупката, ноктите му се плъзнаха по капака, но само колкото да го затворят с трясък. Маграт чу трополене и яростен вой, стихващи надолу в смрадната тъма. Не се увлече в надеждата си, че падането ще убие съществото. В края на краищата му предстоеше да падне на меко.
Криенето под леглото можеше да продължи не повече от две секунди, но понякога и те са достатъчни.
Пусна стола на пода. Цялата трепереше. И все пак още беше жива, от което се почувства добре. Това му е хубавото да си жив. Можеш да се радваш на факта.
Надникна в коридора.
Трябваше да се махне. Стисна в ръка един от отчупените крака на стола, макар да не беше голяма утеха, и се престраши да излезе от стаята.
Откъм Голямата зала пак долетя писък.
Маграт се втурна в обратната посока — към Дългатата галерия. Все трябваше да има някакъв изход, врата, удобен прозорец…
Някой от по-предприемчивите монарси бе остъклил прозорците. Лунната светлина проникваше на
