— Не позна. Ти само си се озовал тук. Не е същото.
— А знаеш ли къде има свястна пътека?
— Ние минаваме напряко.
— И сме по средата на пътя между две места, където ти няма да си се загубила, тъй ли?
— Колко пъти да ти казвам, че не съм се загу била! Просто… се затруднявам с посоката.
— Ха!
Все пак той не отричаше един неоспорим факт за Есме Вихронрав. В момента изглеждаше, че се е загубила, освен ако в гората нямаше две дървета с абсолютно същите клони, от които да висят две еднакви парцалчета от робата му. И все пак тя се отличаваше с качество, което у всяка друга жена без очукана островърха шапка и прастара черна рокля би заслужило названието напереност. Несъкрушима напереност. Трудно си представяше как тя би сторила нещо непохватно, освен ако не го стори нарочно.
Прозря това още в онези отдавнашни години, но тогава — естествено — само го изумяваше умението й да се вписва в пространството около нея. И да…
Ето, пак се закачи.
— Чакай малко!
— Облечен си съвсем неподходящо за ходене сред природата!
— Изобщо не очаквах да се провирам през гората! Това ми е проклетият церемониален костюм!
— Ами свали го, де.
— И по какво ще си личи, че съм магьосник?
— Аз ще кажа на хората, не се безпокой. Баба Вихронрав започваше да се притеснява.
Каквото и да говореше, наистина се загуби. Лошото обаче беше, че нямаше как да се загуби между бента под бързеите на река Ланкър и самия град Ланкър. Само трябваше да върви все нагоре. Пък и нали бе обикаляла тези гори през целия си живот? Нейните гори.
Не се съмняваше, че вече два пъти минаха край едно и също дърво. На него висеше парче от робата на Ридкъли.
Все едно да се загуби в собствената си градина.
Беше сигурна и че мярна еднорога. Дебнеше. Опита да се промъкне в съзнанието му. По-лесно би се покатерила по ледена стена.
Аи в нейното съзнание нямаше спокойствие. Поне знаеше, че още не си е загубила разсъдъка.
Когато стените между вселените изтънеят, когато успоредните нишки на множеството „ако“ се сплетат, за да се промушат през Настоящето, някои неща се прехвърлят между тях. Слабички сигнали, доловими за онзи, който се е научил да ги усеща.
В главата й отекваха далечните, но натрапчиви мисли на хиляди други Есме Вихронрав.
Маграт не знаеше какво да вземе. Повечето й предишни дрехи сякаш се бяха изпарили, откакто се нанесе в замъка, а не й се вярваше, че благо-пристойността допуска да вземе тоалетите, купени от Верънс. Същото важеше и за годежния пръстен. Нямаше представа дали е редно да го задържи.
Вторачи се свирепо в отражението си.
Време е да сложи край на тези мисли. Май през целия си живот се опитваше да бъде незабележима, да се държи учтиво, да се извинява, когато някой я настъпи, да проявява добро възпитание. И какво постигаше? Хората се държаха с нея като с незабележима, учтива и добре възпитана особа.
Щеше да лепне това… това… това скапано писмо на огледалото, за да знаят всички защо си е отишла.
И беше дяволски готова да отпраши към някой град и да стане куртизанка, каквото и да предтавляваше въпросното занятие.
Тогава чу песента.
И за миг не се усъмни, че са най-прекрасните звуци, които е чувала някога. Прелитаха направо през ушите и се гмуркаха в мозъка, в кръвта в костите…
Копринена камизолка падна от отмалелите й пръсти.
Трескаво задърпа дръжката на вратата, но мъничкият остатък от нея, способен да мисли, се сети навреме за ключа.
Песента изпълваше коридора. Тя награби дип-лите на роклята, за да тича по-лесно, и се устреми към стълбата…
Нещо изхвърча от друга врата и я просна на пода.
Беше Шон Ог. През пъстрата мътилка в очите си видя угриженото му лице под ръждивата качулка от… …желязо.
Песента си остана същата, но и се промени. Сложно преливащите се тонове, омайващият ритъм изведнъж я подразниха, сякаш ги чуваше с други уши.
Шон я замъкна в стаята.
— Добре ли сте, госпожице кралице?
— Какво става?
— Де да знам! Ама като гледам, налетяха ни елфи.
— Елфи ли?
Те докопаха госпожица Токли. Ъ-ъ… Вие нали изхвърлихте железата…
— Шон, какви ги дрънкаш?
Лицето му белееше.
— После оня в тъмницата запя и тъй я белязаха, затуй прави каквото те поискат…
— Шон!
— А мойто мамче казва, че те не убивали веднага. По-забавно им било, преди да умреш.
Маграт се блещеше насреща.
— Трябваше да избягам! Тя се опита да смъкне качулката на ризницата от главата ми! Трябваше да се махна, госпожице! Нали разбирате?
— Елфи ли?
— Трябва да стискате някакво желязо, госпожице! Те мразят желязото!
Тя го зашлеви и си натърти пръстите в качулката.
— Шон, ти бълнуваш!
— Вече са навсякъде, госпожице! Чух ги да спускат моста! Те са там, а ние сме тук и не те убиват, ами те държат жив…
— Мирно, войнико!
Маграт не можа да измисли нищо друго, но май подейства. Шон се опомни.
— Чуй ме най-после! Всички знаят, че отдавна няма никакви ел… — Тя се запъна и присви очи. — Но всички освен Маграт Чеснова знаят, че не е така, нали?
Шон се тресеше. Тя го сграбчи за раменете.
— Мойто мамче и госпожа Вихронрав казаха, че вие не бива да научите! — изхленчи той. — Било работа за вещици!
— И къде са те двечките, когато има работа за вещици? Не ги виждам, а ти? Да не са зад вратата?
Не са! Да не са под леглото? Странно, и там са… Тук съм само аз, Шон Ог. И ако не ми разка-жеш всичко веднага, ще те накарам да проклинаш деня, в който съм се родила.
Гръклянът на Шон подскачаше, докато той премисляше. После се изтръгна от пръстите и Маграт и опря ухо на вратата.
Песента бе стихнала. За миг на Маграт й се стори, че чува забързано отдалечаващи се стъпки — Ами, госпожице кралице, мойто мамче и госпожа Вихронрав били горе при Танцьорите и…
Маграт го изслуша и попита:
— Къде отидоха всички?
— Де да знам, госпожице. Щяха да гледат Представлението… ама трябваше отдавна да са се прибрали.
— И къде е това Представление?
— Де да знам. Госпожице…
— Кажи.
