Леля Ог се замисли за миг дали не е по-необходима на друго място, но на нейните години поканите за интимни вечери на свещи не бяха всекидневие. Можеш да си позволиш моменти, когато Да не се главоболиш за останалия свят, а да се погрижиш мъничко и за себе си. Време, през което кротичко да си гледаш кефа.
— Адски свястно вино — похвали го тя, посягайки към следващата бутилка. — Как го наричат? — Взря се в етикета. — „Шато Мезон“ ли? Шат-о…
На чужбински език туй не беше ли „котешка вода“? Е, знам, че само се майтапят, не може да е истинска котешка вода. Щото тя има по-остричък вкус.
Тя наби тапата навътре с дръжката на ножа си, затисна гърлото на бутилката с палец и я разклати енергично, „за да се смесят благините“.
— Ама хич не одобрявам пиенето на вино от дамски обувки — сподели Леля. — Знам, че уж тъй се правело, ама какво му е хубавото да се приби-раш вкъщи с подгизнали патъци, а? Ей, ти не си ли гладен? Няма ли да хапнеш от оная чинийка с хрущялчетата? Аз ще ги изям, значи. Не останаха ли омари? До днеска не бях ги опитвала. И майонеза. И пълнени яйчица. Но да си кажа честно оня къпинов конфитюр понамирисваше на риба.
— Беше хайвер — смънка Казанунда. Седеше, подпрял брадичка на дланта си, и я наблюдаваше омаян.
Установи с изненада, че се весели чудесно, без да е заел хоризонтално положение.
Знаеше как би трябвало да протече такава ве-черя — едно от основните оръжия в арсенала на съблазнителя. Любимата се наслаждава на изтън-чени вина и скъпи, но леки ястия. Над масата се разменят многозначителни погледи, а под нея се сплитат крака. Има подчертано вкусване на круши, банани и подобни плодове. Така корабът на изкушението се насочва полека, но неотклонно към мечтания пристан.
Но ето че попадна на Леля Ог.
Тя се наслаждаваше на изтънченото вино по своему. На Казанунда изобщо не би му хрумнало, че някой може да си долее портвайн в чашата с бяло вино просто защото е пресушил предишната бутилка А храната… О, да, допадаше й. Казанунда за пръв път виждаше такива усърдни движения на лактите. Само покажи изобилна вечеря на Леля Ог и тя напада с нож и вилица в ръце. Не би могъл да забрави скоро как тя похапваше омари. Вероят-но щяха седмици наред да изчовъркват парченца щипци от ламперията.
А пък аспержите… Вероятно дори би се опитал да забрави как тя поглъщаше аспержите, но подозираше, че споменът пак ще се промъква в главата му.
Сигурно такива са си вещиците, предположи той. Винаги са крайно прями в желанията си. Ако изкатериш планини, преплуваш реки и се спуснеш на ски по стръмни склонове, за да донесеш кутия шоколадови бонбони на Гита Ог, тя ще опоска лешничетата и от бонбоните на долния ред, преди да свалиш железните котки от планинарските си обувки. В това е разковничето. Каквото и да прави някоя вещица, върши го стопроцентово.
Хип-хип-ура!
— Няма ли да си вземеш от тия скариди? Добре, бутни чинията към мен.
Бе опитал леко заиграване с крака, колкото да не губи инициативата, но случаен ритник на тежкия подкован ботуш на Леля го отказа.
Преживя и случката с циганина цигулар. Отначало Леля се оплака, че й скрибуцат с гъдулка на ухото, докато се съсредоточава в яденето. Но в паузата преди следващото блюдо изтръгна инструмента от ръцете на човека и хвърли лъка във ваза камелии. Пренастрои цигулката в подобие на банджо и вдъхнови Казанунда с три енергични куплета от песента, която поради чужбинския му произход нарече пред него „Il Porcupino Nil Sodor Est“. После пи още вино.
Казанунда намираше за очарователно и превръщането на лицето й в сборище от весели водо-равни бръчици при всяка усмивка. А Леля Ог смееше често.
Всъщност през леката мъглица на виното в главата си откриваше, че се забавлява искрено — Доколкото разбирам, няма господин Ог? попита по едно време.
— О, има си господин Ог. Само че го погребахме отдавна. Щото беше мъртвец.
— Не е ли труден животът на самотната жена?
— Направо страшен — отвърна Леля Ог, която не бе готвила или мела, откакто най-голямата й дъщеря порасна достатъчно, за да го върши вместо нея.
В момента за минимума от четири хапвания дневно се грижеха различните й наплашени снахи — Сигурно е особено самотно нощем — вметна Казанунда по-скоро по навик.
— Е, имам си Грибо. Топли ми краката.
— Грибо ли?
— Котарака. Как мислиш, дали имат малко пудинг в кухнята?
По-късно тя помоли да й дадат празна бутилка за да сипе в нея остатъците от питиетата, че иначе щели да идат на вятъра.
Пчеларят господин Брукс гребна зеленикава воняща течност от тенджерата, която винаги къкреше в потайната му барака, и напълни пръскачката си.
В стената на градината имаше гнездо на оси.
До сутринта щеше да се превърне в гробище. На пчелите беше присъщо да бранят входа на кошера и с цената на живота си, ако се налага. Осите пък бяха много умели в намирането на пролука някъде отзад. Ловките малки гадинки се промъкваха и ограбваха кошера, преди да се усетиш. Чудно, но пчелите им позволяваха — пазеха входа, но ако осите намереха друга дупка, не знаеха що да сторят.
Натисна буталото. Изскочи струйка и се проточи в димяща черта по пода.
Осите му изглеждаха доста хубави създания. Но щом си за пчелите, трябва да си против осите.
Май щеше да има някакво празненство. Смътно си спомняше, че и той получи покана, но подобни дреболии не привличаха вниманието му. Особено сега. Нещо не беше наред. В кошерите не се забелязваха никакви признаци на роене. В нито един.
Когато минаваше край кошерите в здрача, чу жуженето. Така беше в топлите вечери. Цели отряди пчели се нареждаха пред входа на кошера и махаха с крилца, за да охлаждат яйцата вътре. Този път бръмчаха и пчели, кръжащи около кошерите.
Бяха ядосани и бдителни.
До границата на Ланкър имаше поредица от малки бентове. Баба Вихронрав се издърпа върху мокрите греди и зашляпа към брега, където изля водата от ботушите си.
След малко по реката доплува островърха магьосническа шапка и се надигна, откривайки ост-ровърхия магьосник отдолу. Баба подаде ръка на Ридкъли и го издърпа от водата.
— Е, освежи се, нали? Стори ми се, че имаш нужда от една студена баня.
Той чистеше тинята от ушите си и я гледаше ядно.
— Защо не си мокра?
— Мокра съм.
— Не си. Само си влажна. А аз подгизнах. Как тъй цопна в реката, а дрехите ти са само влажни — Бързичко съхна.
Баба Вихронрав се вторачи гневно в скалите над тях. Наблизо започваше стръмен път, водещ към Ланкър, но имаше и по-потайни пътеки в го-рата, които тя познаваше.
— Значи — промълви на себе си — тя се мъчи да ме държи настрана, тъй ли? Ще я видим тая работа.
— Настрана от какво? — не разбра Ридкъли.
— И аз не знам — призна Баба. — Знам обаче, че щом тя не иска да съм там, аз пък ще отида. Само не очаквах ти да ми се изтресеш и да се размекнеш. Хайде, да вървим.
Той си изстиска робата. Немалко от пайетите бяха опадали. Свали си шапката и отвинти върха й.
Шапките поглъщат морфични вибрации. Веднъж в Невидимия университет настана сериозна бъркотия заради тогавашната шапка на Архиканцлерите, която бе попила твърде много магия, мъдрейки се
