— Я да отстъпим заднешком — реши Баба Ама бавно.
— Не можеш ли да се вмъкнеш в главата му?
— Там вече има някой. Горкото създание и е любимец. Подчинява се само на нея.
Еднорогът закрачи след тях, като се стараеше да гледа и двамата едновременно.
— И какво ще правим, когато стигнем до моста?
— Не си се отучил да плуваш, нали?
— Доста високо над реката сме.
— Но под моста има дълбок вир. Не помни ли? Веднъж се гмурна в него. Беше лунна нощ…
— Бях млад и глупав.
— Е, и? Сега пък си стар и глупав.
— Мислех си, че еднорозите са някак… по-пухкави.
— Гледай зорко! Не се оставяй на обаянието! Виж какво има пред очите ти! Огромен кон с рог на муцуната! — разсърди се Баба.
Еднорогът продължаваше да рови с копита Ботушите на Баба стъпиха на моста.
— Попаднал е тук случайно и не може да се върне — обясни тя. — Ако не бяхме двама, досега да е нападнал. Тъй, май сме по средата на моста…
— Реката е придошла от топенето на снега — скептично отбеляза Ридкъли.
— Тъй си е — потвърди Баба. — Ще се видим при бента.
Тя изчезна.
Пред еднорога, които досега не можеше да си избере жертва, остана само Ридкъли. Животното можеше да брои до едно. И наведе глава.
Ридкъли открай време не обичаше конете, защото му се струваше, че тези животни и в найдобрия случай не са с всичкия си.
Щом еднорогьт се втурна към него, Архиканцлерът прескочи парапета и падна без никакво аеродинамично изящество в ледените води на река Ланкър.
Библиотекарят обичаше театъра. Винаги седеше на първия ред при премиерата на всяка нова постановка в който и да е анкх-морпоркски театър. Наличието на четири ръце му позволяваше да ръкопляска двойно по-гръмко или — при нужда — да мята залп от фъстъчени черупки.
В момента се чувстваше излъган. Не откри в замъка други книги освен солидни томове по придворен етикет, отглеждане на расови животни и управление на селското стопанство. Кралските особи рядко са пристрастени читатели.
Не очакваше и приятни изненади от Представлението. Бе надникнал в пространството зад парчето зебло, което заместваше гримьорната. Завари неколцина яки мъжаги да спорят разпалено. Това не предвещаваше вечер на сценично великолепие, макар да не губеше надежда, че някой от тях ще халоса друг по лицето с торта.27
Успя да запази три места на първия ред. Това нарушаваше старшинството сред присъстващите но те му угодиха с учудваща готовност. Освен това си бе намерил фъстъци. Никой не знаеше как е успял.
— Ууук?
— Не, благодаря — отказа Пондър Стибънс От тях ми се подува коремът.
— Ууук?
— С радост слушам онзи, що с радост дърдори. Ау, олеле! Стърготини и петмез! Сложи си го в херингата и го изпуши!
— Струва ми се, че и той не иска фъстъци — преведе Пондър.
Завесата се вдигна… тоест пекарят Коларов я дръпна.
Започна Представлението.
Библиотекарят гледаше и тънеше в униние Зрелището го стъписваше. Обикновено се радваше искрено на лошата актьорска игра, стига във въздуха да не липсват фучащи сладкарски изделия. Но тези хора дори не умееха да играят зле. И май никой наоколо не се канеше да хвърля нищо по тях.
— Той извади фъстък от кесията и го затъркаля между пръстите си, вторачен преценяващо в лявото ухо на кошничаря Шивашки. И усети, че настръхва. При един орангутан това състояние се забелязва лесно. Вдигна поглед към хълма над лутащите се по сцената актьори и изръмжа тихичко. — Ууук?
Пондър го сръга.
— Я по-тихо! Тъкмо започват да се вживяват… Гласът на един от мъжете със сламени перуки започна да отеква.
— Какво каза тя? — не дочу добре Пондър.
— Ууук!
— Как ли го постига? Ей, че умел грим!… Пондър млъкна. И изведнъж Библиотекарят се почувства много самотен.
Всички останали зрители се бяха вторачили в затревената сцена.
Орангутанът прокара ръка пред лицето на Пондър.
Над възвишението въздухът трептеше, а тревата по склоновете му се люшкаше така, че очите го заболяха.
— Ууук?
Между ниските камъни на хълма заваля сняг.
— Ууук?!
Понеже беше сама в стаята, Маграт разопакова сватбената рокля.
Ето още една причина да се цупи.
Трябваше поне да бъде съпричастна към тази рокля. Нали именно тя ще я… да, де, щеше да я облече. Редно беше седмици наред да избира плата, да има проби, после капризно да промени решението си, отново проби, избор на нов плат модел, още проби… …макар че, разбира се, беше свободомислеща жена и изобщо не копнееше за такива глупости …но поне беше правилно да я оставят сама да реши.
Роклята беше от бяла коприна и добавени вкус дантели. Маграт си признаваше, че не е много веща в езика на тоалетите. Знаеше кое какво е, но просто не бе научила имената. Всички тези рюшове, плисета, годета и какво ли още не.
Разгъна роклята, притисна я към тялото си ия огледа критично.
На стената имаше малко огледало.
След нелека душевна схватка Маграт се предаде и облече роклята. Не че щеше да я носи. Но ако не я премереше, щеше да се чуди дали би й отивала.
Беше й по мярка. По-точно — не й беше по мярка, но по особено ласкателен начин. Колкото и да бе платил Верънс, роклята си струваше парите. Моделиерът бе скроил много хитро дрехата, така че се стесняваше там, където на Маграт липсваха извивки, и се издуваше, където Маграт беше равна като дъска.
Върху воала бяха пришити копринени цвет-чета.
„Няма да рева пак — заповяда си Маграт. — Ще си остана ядосана. И така ще раздухам гнева си, че да се разпали в ярост, а когато те се върнат, аз ще… какво ще направя всъщност?“ Би могла да опита с ледено пренебрежение Или да ги подмине величествено… роклята много подхождаше за такава сценка… за да им натрие носовете.
А после? Не би могла да се размотава тук, щом всички ще знаят. А хората щяха да научат. За писмото. Мълвата се разнасяше из Ланкър по-бързо от терпентин в червата на разхлабено магаре. Волю-неволю щеше да замине някъде. Защо не намери място, където няма вещици, и да започне всичко отначало? Макар че поради чувствата си към вещиците в момента би предпочела практически всяка друга професия… ако изобщо имаше други професии, достъпни за бивша вещица. Маграт вирна брадичка. Жлъчта кипеше в нея като горещ минерален извор, затова беше готова дори да измисли нова професия за себе си. Която с малко късмет да няма нищо общо с мъже и старици, пъхащи си носовете навсякъде.
Щеше да запази писмото, за да й напомня.
През цялото време се бе питала как Верънс е уредил всичко около сватбата през седмиците, преди тя да се върне. Толкова било просто! Как ли са й се присмивали…
