втрещили.
— Нека те отведа от тази суета! Той щракна с пръсти.
Задължително е да има поне приблизително запазване на масата. Това е основополагащо правило в магията. Ако нещо бъде преместено от точка А в точка Б, нещо друго, което се е намирало в Б, ще се озове в А.
Не бива да се пренебрегва и инерцията. Колкото и бавно да се върти Дискът, точките с различен радиус се движат с различна скорост спрямо Главината. Магьосник, пренасящ се по посока към Ръба, трябва да е готов за опасността земята да се изплъзне изпод краката му.
Петте километра до Ланкърския мост не причиниха нищо повече от леко подръпване, но Ридкъли го очакваше, затова само се притисна до па-рапета с Есме Вихронрав в ръцете си.
А тролът митничар, който допреди частица секундата седеше там, се просна в целия си ръст насред Голямата зала, и то върху Ковчежника Баба погледна буйстващата долу вода, после изгледа Ридкъли.
— Я да ме върнеш там тутакси! Нямащ право да се държиш тъй.
— Горкичкият аз, май ми се изчерпаха силите Изобщо не го проумявам, ех, че неловко поло-жение, но пръстите ми изведнъж омекнаха. Разби-ра се, бихме могли да тръгнем натам пеша. Вечер-та е прекрасна. Тук винаги е имало прекрасни вечери.
— Всичко беше преди петдесет-шейсет години! Не можеш да се изтресеш ненадейно и да разправяш, че тези години все едно ги е нямало.
— О, знам че ги е имало, и още как! — съгласи се Ридкъли. — Вече съм началник на всички магьосници. Само да заповядам и хиляда други магьосници ще… ъ-ъ… ще почнат да се инатят, да питат „Защо?“ и да възразяват. Все пак би им се наложило да ми обърнат внимание.
— Била съм във вашия Университет няколко пъти — подхвърли Баба. — Сбирщина стари брадати дебелаци.
— Правилно! Такива са!
— И мнозина произхождат от Овнерог. Познавах няколко момчета от Ланкър, които станаха магьосници.
— Много магически край е тукашният — потвърди той. — Може да е заради нещо във въздуха Преди години един Вихронрав дори е бил Архиканцлер.
И аз тъй знам. Падаше ми се далечен братовчед. Не го познавах. Двамата се загледаха в реката. Течението влачеше клони от време на време.
— Помниш ли…
— Имам… превъзходна памет.
— Някога питала ли си се какво щеше да стане, ако бе казала „да“?
— Не съм.
— Сигурно щяхме да се укротим, да имаме деца и внуци, такива ми ти работи…
Баба вдигна рамене. Такива думи би очаквала от романтичен слабоумник. Но тази вечер май имаше нещо във въздуха…
— Ами пожарът? — сопна се тя.
— Какъв пожар?
— Дето изпепели къщата ни броени дни след сватбата. Затри и двама ни.
— Какъв пожар?! Не знам нищичко за никакъв пожар!
Баба се извъртя към него.
— Естествено! Щото не се е случвало. Важното е, че би могло. Не можеш да кажеш: „Ако туй не се бе случило, щеше да се случи онуй“, защото не знаеш всичко, което е можело да се случи. Ти си мислиш, че е щяло да бъде хубаво, а откъде знаеш, че е нямало да бъде ужасно? Не бива да дърдориш: „Ех, само ако бях…“ — тъй е лесно да си пожелаеш каквото ще да е. Ама няма да знаеш. Останало е зад гърба ти. Няма смисъл да умуваш. Затуй не си блъскам главата.
— Гащите на времето — обезсърчен смънка Рид-къли.
Взе парченце от ронещата се зидария и го пусна във водата. То издаде звука „пльок“, както би трябвало да му е присъщо.
— Какво?
— Все за това дърдорят онези от Крилото високоенергийна магия. И имат наглостта да се наричат магьосници! Само да ги чуеш какво плещят… А няма да разпознаят магически меч, ако ще да им се стовари на коленете. Ей такава днешната магьосническа младеж.
— Нима? А ти само да видиш днешните момичета, които искат да станат вещици — поклати глава Баба Вихронрав. — Кадифени шапки, черни устни, дантелени ръкавици без пръсти. И вироглави отгоре на всичко.
Стояха един до друг и гледаха реката.
— Гащите на времето… — повтори Ридкъли. Единият ти Аз тръгва по единия крачол, другият — по втория. И навсякъде кон… континунунууми. Когато бях момче, имаше една-единствена Вселена и толкоз. Тревожехме се само за тварите, които можеха да нахлуят от Тъмничните измерения, но поне имахме тази наша пуста опустяла Вселена и знаехме на какво сме стъпили. Сега се оказва, че проклетиите били милиони. Откриха гнусна котка, дето можеш да си я затвориш в кутия и хем да е жива, хем да е умряла. Или нещо подобно. Само търчат напред-назад и врещят — чудесно, великолепно, ура, ето още един квант. Помоли ги да произнесат свястно заклинание за левитация и почват да те зяпат, все едно ти падат лиги от устата. Трябва да чуеш какво дрънка младият Стибънс. Уж самият аз не съм бил поканил себе си на собствената си сватба. Аз, представяш ли си!
От издатина в отвесната стена на урвата се спусна синьо рибарче, докосна водата почти неи отскочи нагоре с нещо сребристо и гърчещо се в човката си.
— Непрестанно дрънка как всичко се случвало едвременно продължи Ридкъли начумерен. — Сякаш изобщо нямаш избор. Само решаваш в кой крачол да се шмугнеш. Той разправя, че все пак сме сеоженили, разбираш ли? Казва, че всичко възможно трябвало да се случи. Затуй хиляди мои двойници някъде там не са ставали магьосници, както има хиляди твои двойнички, които са… ами… отговаряли на писмата. Ха! За тях ние сме несбъднатият им живот. Според теб тъй ли трябва да разсъждава един младеж, а? Когато аз се захванах с магьосничеството, старият Сполд Кислоча беше Архиканцлер и ако някой младок беше споменал такава щуротия, щеше да опита жезъла му по гърба си. Ха!
Далеч долу жаба цопна от камък.
— Е, признавам, доста време се изниза оттогава.
Ридкъли осъзнаваше полека, че диалогът се е превърнал в монолог. Обърна се към Баба, която се кокореше, сякаш за пръв път виждаше вода.
— Тъпа, тъпа, тъпа… — съскаше си тя.
— Моля? Нещо не те…
— Не говорех на тебе, бе! Тъпа! Ама че тъпо се държах! Но не и малоумно! Ха! Аз пък се уплаших, че паметта ме подвежда! Е, и туй го имаше. Мотаеше се из чужд живот.
— Какво?
— Уплаших се! Аз! Не мислех ясно! Само че много ясно си мислех, и още как!
— Какво?!
— Все тая! Е, няма да отрека, че беше… приятно — подхвърли Баба. — Трябва вече да се връщам. Я направи пак тоя номер с пръстите. И по-бързичко Ридкъли се попрегърби.
— Не мога.
— Нали преди малко го направи?
— Тъкмо в туй ми е проблемът. Не се майтапех като ти казах, че не мога да го повторя. Тия прехвърляния направо изцеждат силите.
— Май си спомням, че навремето го правеше постоянно — натякна Баба и се престраши за кратка усмивка. — Рядко се случваше да стъпваме по земята.
— Бях по-млад. Сега и веднъж ми е множко. Ботушите на Баба изскърцаха, когато тя се обърна и закрачи устремно към града. Ридкъли се затътри след нея.
— Защо припираш толкоз?
— Имам си важни занимания — отвърна тя, без да се озърне. — Напоследък хич не си вършех
