можеше и Джейсънчо да се пръкне сред гостите.“ — Хич не съм смутена, ами ядосана!
— Що тъй?
— Знаеш защо!
Леля си свали шапката, за да се почеше по темето.
— Брей, хвана ме натясно.
— Той знаеше. Знам, че той знаеше, и знам кой му е казал — разпали се приглушеният глас зад вратата. — Всичко сте уредили. Сигурно сте се кикотили зад гърба ми!
Леля се намръщи на безучастната врата.
— Не схванах.
— Аз пък нищо повече няма да ти кажа.
— Всички отидоха на Представлението. — Никакъв отговор. — И по някое време ще се върнат. — Явно липсваше диалог. — После ще има веселби с жонгльори и смешници, дето си пъхат невестулки в гащите. — Мълчание. — Накрая пък ще настъпи следващият ден и какво ще правиш тогава?
Мълчание.
— Е, нищо не пречи да се върнеш в предишната си къща. Още никоя не се е нанесла. Или пък ще отседнеш при мен. Ама трябва да решиш, нали разбираш, щото не можеш вечно да си стоиш заключена вътре.
Леля се облегна на стената.
— Помня как мойта баба ми разказа за кралица Амония. Е, то само тъй се казва, че била кралица, Щото продължило има-няма три часа. Заиграли се на криеница, като почнала веселбата за сватбата, пък тя се пъхнала в грамадански сандък на тавана, а капакът треснал. Седем месеца не могли да я намерят, пък дотогава, тъй да се каже, сватбената торта малко пресъхнала, ако се сещаш.
Мълчание.
— Е, щом няма да ми говориш, не мога да стърча тука цяла нощ — отбеляза Леля. — Сутринта ще ти е олекнало, ще видиш.
Мълчание.
— Що не вземеш да си легнеш рано? — пред-ложи Леля. — Нашият Шон ще ти свари нещо топло за пиене, ако му звъннеш. Тука е малко мразовито, правичката да ти кажа. Чудно, ама всички тия стари каменни градежи направо попиват студ.
Мълчание.
— Е, аз да си ходя — подхвърли Леля на нерушимата тишина. — Виждам, че от моите приказки няма голяма полза. Сигурна ли си, че не щеш да си побъбрим?
Мълчание.
— Изпъчи се пред своя бог, преклони се пред своя крал и коленичи пред своя мъж. Туй е рецептата за щастието — обясни Леля на света. — Е, аз си тръгвам. Пък утре мога да се върна раничко, ще ти помогна да си събереш нещата. Какво ще кажеш?
Мълчание.
— Добре, значи се спогодихме. Хайде, чао. Леля почака цяла минута. Според шаблоните на човешкото поведение в подобни ситуации резетата би трябвало да се дръпнат, а Маграт да наднича в коридора или дори да я повика да се върне. Но не го стори.
Леля поклати глава. Веднага се сети поне за три начина да проникне в стаята и само един от тях включваше влизане през вратата. Но за вещер-ството си има място и време. Този път щеше да е неуместно ненавременно. Леля Ог бе живяла дълго и, общо взето, щастливо, защото знаеше кога да не бъде вещица. Както сега. Слезе по стълбата и излезе от замъка. Шон пазеше главната порта и тихомълком нанасяше удари от карате по вечерния въздух. Спря и погледна засрамено, когато Леля го доближи. — Мамо, ще ми се и аз да бях на Представлението.
— Осмелявам се да предположа, че кралят ще бъде щедър при следващата ти заплата, щото си изпълнявал дълга си. Напомни ми да му напомня.
— Ти няма ли да отидеш?
— Ами аз ще… ще се поразходя из града. Есме сигурно тръгна с всички, а?
— Не знам, мамо.
— Аз пък имам да свърша туй-онуй.
Не успя да се отдалечи много, преди един глас да се обади зад гърба й:
— Приветствам те, о, месечино на моите очи.
— Казанунда, много те бива да стряскаш хората!
— Уредих да вечеряме в „Козелът и храстът“ — съобщи джуджето-граф.
— Ау, че скъпо място си избрал! Нивгаш не съм хапвала там.
— Докарали са по-специални припаси заради сватбата и всички благородници, които се събраха. И аз направих по-специална поръчка.
Това си беше истинско постижение.
Идеята за храната като афродизиак изобщо не се прихвана в Ланкър, ако не броим прочутия пирог с моркови и стриди, изобретен от Леля Ог26.
А готвачът в „Козелът и храстът“ смяташе, че единствената връзка между гозбите и секса са хумористичните жестове, обикновено с помощта на краставички. Никога не бе чувал за шоколад, бананови кори, авокадо и джинджифил, за бяла ружа и още хиляди други съставки, с които хората се мъчат да прокарат права магистрала от точка А до точка Б през криволиците на романтичните приключения Казанунда отдели десетина минути само за да обясни бегло какво да бъде включено в менюто и доста пари минаха от едни ръце в други.
Грижливо уреди романтична вечеря на свещи Казанунда вярваше непоклатимо, че съблазняването е изкуство.
Немалко високи жени из целия континент, които бяха достъпни само с помощта на подвижна стълбичка, размишляваха колко е странно, че тъкмо сред раса като джуджетата се е появил еди Казанунда. Защото за джуджетата вече споменатото изкуство на съблазняването се състоеше преди всичко в тактично установяване от кой пол е другото джудже под всичките кожени дрехи в метални ризници.
Все едно при ескимосите да има майстор по рождение в отглеждането на редки тропически растения. Затворените в бреговете си води на джуджешката сексуалност си бяха пробили път в основата на язовирната стена… и мощта на това ручейче стигаше, за да завърти цяла турбина.
Онова което събратята му по раса правеха от време на време в съгласие с природната повеля, той вършеше непрестанно, понякога в луксозна носилка с дръпнати перденца, а веднъж дори в клоните на дърво. Важно е да отбележим обаче, че влагаше в увлечението си типично джуджешко усърдие и внимание. Джуджетата са готови месеци наред да обработват скъпоценен камък, за да го превърнат в шедьовър. Горе-долу същите подбуди правеха Казанунда желан посетител в много дворци и палати. Незнайно защо почти винаги се случваше местният владетел да отсъства по това време. Джуджешката дарба да се справя с ключалки също му помагаше в някои по-напрегнати будоарни моменти.
А Леля Ог беше привлекателна жена — качество, за което красотата не е задължителна. Тя направо омайваше Казанунда. Да попаднеш в нейната компания беше изумително приятно, отчасти защото имаше толкова свободни и широки схващания по някои въпроси, че в тях биха могли да се поберат три футболни стадиона и зала за боулинг.
— Ех, да си носех арбалета! — мърмореше Ридкъли. — Окача ли такава глава на стената, нямам нужда от закачалка за шапката.
Еднорогът мяташе глава наляво-надясно и риеше с копита. От хълбоците му се вдигаше пара.
— Не знам дали щеше да ти провърви — изсумтя Баба. — Сигурен ли си, че не ти остана никакво „бум- тряс“ в пръстите?
— Мога да сътворя илюзия — предложи магьосникът. — Туй поне е лесно.
— Няма полза. Еднорогът е елфическо създание. Магията не му действа. Разпознава илюзиите. Как иначе, щом и елфите толкоз ги бива в илюзиите? Ще можеш ли да се изкатериш по склона И двамата се огледаха. Червената глина изглеждаше хлъзгава като принципите на жрец.
