работата.
— Някои биха казали, че и туй между нас е важно.
— Не е. Личното не е непременно важно. Хората само се заблуждават, че е същото.
— Ето, пак се държиш тъй! — Как?
— Не знам какво щеше да е другото бъдеще, но аз поне бих опитал.
Баба се подвоуми. В съзнанието й чак прескачаха искри от облекчение. Да му каже ли за онези, другите спомени? Отвори уста, но се разколеба. Не биваше. Той щеше да се размекне.
— Щях да бъда свадлива и сприхава — увери го.
— Туй се подразбира във всеки случай.
— Ха! Ами ти? Трябваше да търпя твойто пиянство и любовчийство ли?
Ридкъли се озадачи.
— Какво любовчийство?
— Нали си говорим за онуй, дето е можело да се случи?
— Но аз съм съм магьосник! Сред нас не се срещат любовчии. Има си закони. Е… По-скоро правила. Или поне принципи.
— Само че ти нямаше да си магьосник, нали?
— И почти не се случва да се напия.
— Щеше да зачестиш, ако се беше оженил за мене.
Ридкъли я настигна.
— Дори младият Пондър не стига чак дотам — заяде се той. — Решила си веднъж завинаги, че е щяло да бъде ужасно, нали?
— Да.
— И защо?
— А ти как мислиш?
— Теб питам!
— Прекалено заета съм за туй умуване — натърти Баба. — Вече ти казах — лично не е същото като важно. Хайде, господин магьоснико, опитай се да сториш нещо полезно. Знаеш, че сега е времето на кръговете, нали?
Ръката му неволно докосна шапката.
— О, да.
— Ясно ли ти е какво означава?
— Казаха ми, че стените между различните реалности отслабвали. И кръговете са… Що за думичка измисли Пондър? Аха — изорезони. Те свързвали равнищата на… уф, беше нещо смахнато… Да, подобните равнища на действителността. Адска глупотевина. Можело да прекрачиш от една Вселена в друга.
— Ти не си ли опитвал?
— Не!
— Кръгът е полупритворена врата. И малко му трябва, за да се отвори широко. Дори само вярата стига. Затуй са побили Танцьорите на хълма пред толкоз години. Ние, вещиците, сме накарали джуджетата да ги поставят. Ония камъни са от гръмотевично желязо. Има нещо особено в тях. Притежават любовта към желязото. Само не ме питай как става. Елфите го мразят още повече от обикновеното желязо. То… им разстройва усета ако не бъркам. Но съзнанието може да проникне.
— Елфите ли? Всеизвестно е, че вече ги няма Не и истинските елфи. Тоест… Има едни, които се представят за елфи, но…
— О, знам ги ония. Елфически потомци. Няма спор, елфите могат да се съешават с хората. Не че трябва да се гордеем с туй… Не се пръква нищо повече от разни кльощави типове със заострени уши, дето само се кикотят и много лесно се зачервяват на слънце. Не за тях ти приказвам. Те са безобидни. Говоря за истинските диви елфи, каквито не са се мяркали насам от…
Пътят от моста до града се виеше между високи стръмнини, гората напираше от двете страни и на места дори се сплиташе отгоре. Избуялите нагъсто папрати, подобни на зелени вълни, покриваха глинестите склонове.
Листата зашумоляха.
И еднорогът изскочи на пътя…
Хиляди вселени като въже, усукано от отделни нишки…
Непременно има и просмукване, психическият еквивалент на смесени честоти в евтин стереоприемник, заради които новини на шведски език прекъсват музиката. Особено ако цял живот си използвал съзнанието си именно като приемник. Да доловиш мислите на друг човек е извънредно трудно, защото няма две съзнания, които… хъм, работят на еднаква честота.
Но някъде там, отвъд, в точката, където се плитат паралелните вселени, има милиони съзнания досущ като твоето. Причината за този факт е просто очевадна.
Баба Вихронрав се усмихна.
Мили Чилъм, кралят и един-двама хрантутници се бяха скупчили пред стаята на Маграт, когато се появи Леля Ог.
— Какво става?
— Знам, че е вътре — съобщи Верънс. Въртеше короната си в ръце, заел прочутата поза „Ай, сеньор, мексиканските бандити ограбиха до шушка селото!“. — Изкрещяла на Мили да се махне, а аз като че я чух да хвърля нещо по вратата.
Леля кимна мъдро.
— Младоженска треска. Неизбежно е.
— Но нали всички ще отидем на Представлението? — притесняваше се Верънс. — И тя трябва да присъства на Представлението.
— Че що да трябва? — вдигна рамене Леля. — Да гледаш как нашият Джейсън и останалите щуреят със сламени перуки на тиквите… Е, знам, че го правят за добро, ама не е нещо, което едно младо… да, де, горе-долу младо момиче да гледа непременно преди брачната нощ. Помолихте ли я да отключи?
— О, дори й наредих — похвали се Верънс. — Така е най-правилно, нали? Ако и Маграт не ми се подчинява, що за крал съм аз?
— Аха… — промълви Леля, след като поумува. Май не си прекарал много време в женска компания, а? В каквато и да е?
— Е, аз…
Короната се въртеше неспирно в неспокойните пръсти на Верънс. Не стига, че бандитите нахлуха в селото, ами и Великолепната седморка отиде да играе боулинг, вместо да се намеси.
— Чуй какво ще ти река — потупа го по гърба Леля, — ти върви да седиш на почетното място на Представлението и да се големееш с другите големци. Аз ще се погрижа за Маграт, не се тревожи, Била съм булка три пъти, и то ако броим само официалните случаи.
— Да, но тя трябва да…
— Я ме чуй — спря го Леля. — Ако караш по-полека с туй „трябва“, може и да добутаме нещата до сватба. Сега всички се разкарайте.
— Най-добре е някой да остане тук — тревожеше се Верънс. — Шон е на стража, но…
— Не ми се вярва някой да ни нападне. Остави ме да оправя бъркотията.
— Ами… Ако сте сигурна, че…
— Вървете, де!
Леля Ог изчака, докато стъпките им по стълбата стихнаха. След малко трополенето на каляски и врявата подсказаха, че сватбарите потеглят, като им липсва само младоженка.
Преброи до сто на ум. И повика:
— Маграт?
— Махай се!
Знам какво ти е — заяви Леля. — И аз малко се посмутих преди сватбата. Въздържа се да добави: „Щото
