носела друга — с вечен календар, часовник с цветя и сергия със закуски за вкъщи.
— Не е вярно. Майка ми скоро ще навърши триста години, освен това има далеч по-пищна брада от вас.
И това не можеше да се отрече — според въз-гледите на джуджетата Леля Ог още беше тийнейджърка.
— Ах, господине! — тя го тупна игриво и ушите писнаха. — Знаете вие как да завъртите главата на едно простодушно селско момиче!
Казанунда се надигна от пода и щастливо нагласи перуката си.
— Обожавам пламенните момичета! Какво ще кажете за малък тет-а-тет, когато тези церемонии свършат?
Лицето й застина. Нейният космополитен усет към езиците й изневери за миг.
— Я ме извини за минутка.
Тя остави чашата си върху главата му и се провря през тълпата, докато не попадна на наглед подходяща херцогиня. Сръга я някъде в областта на корсета.
— Ей, ваша светлост, какво е туй чудо тет-а-тет?
— Моля?
— За тет-а-тет питам. Свалят ли се дрехите или що?
— Означава интимна среща, добра ми жено.
— Само туй ли? Аха… Чао засега.
Леля Ог си проби път до вибриращото от нетърпение джудже.
— Излезе ти късметът.
— Чудя се защо да не си уредим малка вечеря насаме, само вие и аз — предложи Казанунда. — В някоя от кръчмите.
В цялата дълга история на любовните трепети преживени от Леля Ог, никой не я бе канил на интимна вечеря. Досега можеше да се похвали с ко-личеството обожатели, но не и с качеството на ухажването им.
— Ами добре — успя да смънка.
— Значи ще се изплъзнете на вашата гувернантка и ще се срещнем в шест часа?
Леля се озърна към Баба Вихронрав, която ги наблюдаваше с неодобрение.
— Тя не ми е…
Чак тогава й хрумна, че Казанунда едва ли би сметнал другата вещица за строга придружителка.
До този момент комплиментите и ласкателствата също бяха играли съвсем незначителна роля в интимните приключения на Леля Ог.
— Бива, ще го направим — съгласи се тя.
— А сега ще поговоря и с други хора, иначе ще плъзнат клюки и ще ви съсипят доброто име — изрече Казанунда, поклони се и й целуна ръка.
Ченето й увисна. За пръв път някой целуваше ръката й, пък и никой не се бе безпокоил за доброто й име, особено самата Леля Ог.
Когато вторият най-добър любовник в света отиде да любезничи с някаква графиня, прозвуча приветливият глас на Баба Вихронрав. Досега тя следеше разговора от разстоянието, което налагаше учтивостта.25
— Гита Ог, и една котка спазва приличието повече от теб.
— Хайде сега, Есме, знаеш, че не е вярно.
Хубаво, значи с котките еднакво се придържате към приличието. — Тъй звучи по-добре.
Леля Ог приглади гъстите си бели къдрици и почуди ще има ли време да отскочи до дома си, за да си сложи корсетите.
— Гита, длъжни сме да бдим.
— Да, да.
— Не бива други щуротии да ни влизат в главите.
— Не, не.
— Ти не чуваш и думичка, нали?
— Какво?
— Поне върви да научиш защо Маграт не се появява тук.
— Добре.
Леля Ог се отдалечи разсеяно.
Баба Вихронрав се обърна и… …би трябвало да засвирят цигулки. По-уместно би било гълчавата наоколо да стихне, а тълпата да се раздели уж случайно, за да отвори пътека между нея и Ридкъли.
Да, трябваше да засвирят цигулки. Поне нещо да отбележи събитието.
А не Библиотекарят да я настъпи, без да иска, на път към бюфета. Но само това се случи.
Тя обаче не забеляза.
— Есме? — промълви Ридкъли.
— Муструм? — промълви Баба Вихронрав. Леля Ог изприпка при нея.
— Есме, ей сега видях Мили Чилъм и тя ми рече…
Злобно прицеленият лакът на Баба й изкара въздуха. Леля схвана намека.
— А-а… Ами аз ще… аз ще… Ще се разкарам, де Погледите им пак се срещнаха. Библиотекарят отново мина между тях, понесъл цяло украсено блюдо с плодове.
Баба Вихронрав не му обърна внимание. Ковчежникът, който в момента преминават през умерената фаза на психическия си цикъл, тупна Ридкъли по рамото.
— Архиканцлер, от мен да знаете — пъдпъдъчите яйчица са изумително вкус…
— ДА ТЕ НЯМА! Господин Стибънс, извади хапчетата от сушени жаби и не му давай да пипа ножове, моля те.
Погледите им пак се срещнаха.
— Виж ти, виж ти… — изрече Баба след около една субективна година.
— Туй май е вълшебна вечер — откликна Ридкъли.
— Уви, тъкмо от туй се боя.
— Наистина си ти, нали?
— Наистина съм аз.
— Есме, изобщо не си се променила.
— Ти също. Останал си все същият долен лъжец, Муструм Ридкъли.
Тръгнаха един към друг. Библиотекарят се промъкна помежду им с цяла тава целувчици. А зад тях Пондър Стибънс напипваше по пода разсипаните хапчета от сушени жаби.
— Брей, брей… — мълвеше Ридкъли.
— Представи си само…
— Колко е малък светът!
— Така излиза.
— Ето те и теб, ето ме и мен. Изумително. Точно тук и сега!
— Да, но тогава си остава тогава.
Пратих ти цял куп писма — спомни си Ридкъли.
— Изобщо не съм ги получила.
В очите му се мярна особен блясък.
— Чудна работа, аз пък им налагах заклинания да стигат право до получателя. — Той я огледа преценяващо от главата до петите. — Есме, колко тежиш? Нито един излишен грам, готов съм да се обзаложа.
— Че за какво ти е да знаеш?
— Хайде, угоди на прищявката на един старец.
— Добре, де. Петдесет и пет кила.
— Хъм… Не би трябвало да е премного… Пет километра по посока на Главината… Ще ти се стори, че леко се плъзгаш наляво, няма нищо страшно…
Той светкавично стисна ръката й. Усещаше се млад и замаян. Магьосниците от Университета биха се
