Някой протътри крака зад него. Обърна се и видя нисичък червендалест младеж с провиснала на гънки ризница, заради която приличаше на отслабнал гущер.
— Къде е кочияшът? — попита Шон Ог.
— Болен е — отвърна Архиканцлерът. — От внезапен пристъп на бандитизъм. Какво да правим с пощата?
— Аз прибирам пратките за замъка, иначе окачаме чувала на пирон пред кръчмата и хората си взимат писмата.
— Това не е ли опасно? — учуди се Пондър.
— А, не ми се вярва. Пиронът е доста здрав — разсеяно го увери Шон, който вече ровичкаше в чувала.
— Не, питам дали някой не краде писмата.
— О, не би посмял наистина. Някоя от вещиците ще се втренчи в него, ако се опита.
Шон напъха няколко пакета под мишницата си и окачи чувала на прословутия пирон.
— О, да, и туй го има тук — обади се Ридкъли. — Вещици! Сега да ви кажа за тукашните вещици…
— И мойто мамче е вещица — приветливо подхвърли Шон, който проверяваше повторно какво има в чувала.
— Трудно се срещат по-достойни жени от тях — отбеляза Ридкъли, сменяйки подхода почти мигновено. — В никакъв случай не са сбирщина жадни за власт дърти гарги, които вечно си пъхат носа в чуждите работи, каквото ще да разправят някои.
— За сватбата ли пристигнахте?
— Точно така. Аз съм Архиканцлерът на Невидимия университет, туй е господин Стибънс, магьосник, а тоя е… къде се дяна? А, ето къде си бил. Тоя е господин Казанунда.
— Граф — поправи го джуджето. — Аз съм граф.
— Нима? Не го спомена досега.
— Е, не е хубаво да се хваля, нали? Ридкъли присви очи.
— Доколкото си спомням, при джуджетата няма благороднически титли.
— Направих малка услуга на кралица Агантия от Скънд.
— Тъй ли било? Виж ти. И колко малка беше услугата?
— Не толкова малка, колкото си помислихте.
— Брей, да се не начудиш. Тоя пък е Ковчежникът, а оня — Библиотекарят.
Ридкъли се дръпна благоразумно, направи многозначителен жест и само с устни произнесе: „Не казвай маймуна!“.
— Приятно ми е да се запозная с вас — любезно промълви Шон.
Ридкъли не сдържа любопитството си.
— Библиотекарят… — натърти той.
— Да, вече казахте. — Шон кимна на орангутана. — Как сте?
— Ууук.
— Може би се питате защо изглежда така — подсказа Ридкъли.
— Не, сър.
— Не ли?
От мойто мамче знам, че никои не е виновен за външността си.
— Ззабележителна дама. Как се казва?
— Госпожа Ог, господине.
— Ог ли? Ог… Нещо ме подсети туй име. Да не е роднина на Трезвен Ог?
— Беше татко ми, господине. — Леле-мале! Значи си синче на Трезвен, а? Как е старият дявол?
— Де да знам, господине. Покойник е.
— Ох… И кога почина?
— Преди трийсетина лета, господине.
— Но вие едва ли сте на повече от двай… — даде воля на недоумението си Пондър, обаче Ридкъли грубо го сръга в ребрата.
— В провинцията сме! — изсъска в ухото му. — Тук хората го правят другояче. Май и по-често. — Пак се вторачи в честното и услужливо лице на Шон. — Гледам, че хората се поразмърдаха. — Наистина започваха да отварят кепенците. — Ще закусим в кръчмата. Помня, че там приготвяха чудесни закуски. — Отново вдиша дълбоко и засия. — Ей на туй му казвам аз чист въздух.
Шон огледа внимателно околността, да не би да е пропуснал нещо.
— Да, господине. И ние тъй му казваме.
Чу се тропот на тичащ в самозабрава човек. Шумът спря и крал Верънс II се появи иззад ъгъла. Вървеше достолепно, а лицето му пламтеше.
— Ето какъв цвят придава на хората! — зарадва се Ридкъли.
— Туй е кралят! — прошепна гръмко Шон. — Пък аз не си нося тръбата!
— Ъ-хъм… — прокашля се Верънс. — Шон, пощата пристигна ли?
— О, да, господарю! — изломоти Шон, не по малко притеснен от краля. — Всичко прибрах. Изобщо не се главоболете за туй! Ще я отворя ще ви я оставя на бюрото тутакси, господарю!
— Ъ-хъм…
— Нещо не е наред ли, господарю?
— Ъ-хъм… Може би все пак…
Шон вече късаше опаковъчната хартия.
— Ето книгата за етикета, господарю, отдавна я чакате. Тая е за породистите свине… Тая пък каква е?…
Верънс сграбчи книгата. Шон по инстинкт не пожела да я пусне. Пакетът се скъса и големият тежък том тупна на калдъръма. Вятърът го запре-листва, откривайки гравюрите.
Всички се загледаха надолу.
— Ау! — ахна Шон.
— Леле… — поклати глава Ридкъли. — Ъ-хъм…
— Ууук?
Шон вдигна книгата благоговейно и прегледа още няколко страници.
— Ей, вижте тук! Прави го с ходилата си! Не знаех, че можело и с ходилата! — Смуши Пондърс лакът. — Вижте, господине!
Архиканцлерът се озърна към краля.
— Добре ли сте, ваше величество? Верънс сгуши глава в раменете си.
— Ъ-хъм…
— А тук тия двамата го правят с тояги.
— Какво?! — възкликна Верънс.
— Ау-у… — проточи Шон. — Благодаря ви, господарю. Туй ще ми е от голяма полза, сериозно ви говоря. Е, понаучих нещичко оттук-оттам, ама…
Верънс изтръгна книгата от ръцете му и обърна титулната страница. — „Бойни изкуства“ ли? Бойни изкуства. Убеден съм, че написах любовни…
— Господарю?
Верънс преживя деликатен момент, борейки се възстанови душевното си равновесие, но накрая сречели битката.
— Аха. Да. Именно. Ъхъ. Ами да. Разбира се. Да. Нали знаеш, че добре подготвената армия е жизнено необходима за сигурността на всяко кралство. Точно така. Да. Чудесно. Двамата с Маграт сметнахме, че… Да. За теб е, Шон.
— Веднага ще започна тренировките, господарю!
— Ъ-хъм. Добре.
Джейсън Ог се събуди и му се прищя това да не се бе случвало.
Да сме наясно. Мнозина авторитети са се опитвали да опишат махмурлука. Често използват за целта
