— …в Анкх-Морпорк падали от смях седмици наред, като гледали тая пиеса. Представяли я три месеца на Широката улица.
— Коя Широка улица?
— Там са всичките театри. „Дискъ“, „Трупата на лорд Уинкин“, „Мечата яма“…
— Там се хилят на всяка щуротия — изрази мнението си Тъкачев. — Пък и смятат всички ни за дървеняци. Мислят си, че само зяпаме тъпо и пеем глупашки народни песни, и заради пиенето на шльокавица имаме всичко на всичко по три клетки в мозъка, дето са се събрали да се топлят.
— Ъхъ. Я ми подай тая кана.
— Префърцунени градски копелета.
— Не знаят к’во е да си се наврял до подмишниците в задника на крава в зимна нощ. Ха!
— И никой от тях не… Туй пък що го изтърси? Нямаш крава.
— Да, ама знам к’во е.
— Те не знаят още и к’во е да ти затъне единият чепик в гнусотията насред двора и какъв ужас настава, като няма къде да стъпиш с другия крак, щото все ще пробиеш коричката.
Течността плискаше кротко в каната, която минаваше от една несигурна ръка в друга.
— Вярно. Прав си. А ти виждал ли си ги как играят „морис“? Да му се отще на човек.
— К’во? „Морис“ в града?
— Е, поне в Сто Хелит го играят. Разни мекушави магьосници и търгаши. Цял час си прахосах да ги гледам и никой никого не срита в чатала.
— Изкилиферчени градски копелета, казвам ти. Мъкнат се тука, вземат ни работата…
— Недей да плещиш глупости, бе. Те не знаят к’во е работа.
Каната бълбукаше някак по-дълбоко и подсказваше, че доста се е опразнила.
— А те нивгаш не са се завирали до подмишни-ците в…
— Да ви река, значи… Да ви река… Значи… Ха. Ще се хилят на почтени груби еснафи, а? Глей с’а. Глей, бе. К’во става, значи? Глей с’а. Тая пиеса е за няк’ви си грубияни, дето се оплескват, кат играят пиеса за една сбирщина от господари и господарки…
Мразовит полъх, напомнящ за ледени висулки…
— Пиесата има нужда от още нещо.
— А тъй. А тъй.
— От мистичен елемент.
— Вярно. Съгласен… Да, бе, съгласен. Историй-ката да е такваз, че да си я подсвиркват, кат се прибират у дома. Туй й трябва.
— Затова е най-добре да бъде представена тук, на открито. Под небето и сред хълмовете.
Джейсън Ог сбърчи вежди. И без това веждите му почти не се разделяха, защото той трудно вникваше в сложните плетеници на света. Само с желязото винаги знаеше какво да прави. Все пак вдигна клатушкащ се пръст и се помъчи да преброи своите колеги-театрали. Това беше похвално усилие предвид факта, че в каната вече нямаше почти нищо. Общо взето, най-често стигаше до седем в броенето. Въпреки това го човъркаше смътното подозрение, че нещо не е наред.
— Значи тука ще бъде — смънка той.
— Добре се сети — похвали го Тъкачев.
— Не се ли сети ти? — учуди се Джейсън.
— Нали уж ти го каза?
— Аз пък мислех, че ти го каза.
— На кого му пука кой го каза? — спря ги Покриварски. — Хрумването си го бива. Вижда ми се… уместно.
— Какъв беше тоя лаф за мистичното?
— Кое мистично, бе?
— Ами че трябвало да го има — напомни Тъкачев, театралният експерт. — Страхотно важно било туй мистичното.
— Ей, мойто мамче нали заръча никой да не идва… — подхвана Джейсън.
— Няма да играем танци и тям подобни — възрази Коларов. — Ясно що не е хубаво тук да се мъкнат разни хора, дето правят магии. Ама няма нищо лошо, ако всички се изтърсят накуп. И кралят, и другите. И твойто мамче. Ха, тя няма да пусне никакви момичета по без гащи!
— Май не е само заради… — заинати се Джейсън.
— И другата ще дойде — напомни Тъкачев. Замислиха се за Баба Вихронрав.
— Ей, от нея тръпки ме побиват — призна си Покриварски след малко. — Като те гледа, все едно те вижда и отвътре. Думичка няма да река против нея, да сме наясно, чудесна жена си е — избълва гръмогласно и заговори по-тихо. — Само дето разправят, че шетала наоколо нощем като заек или прилеп, или друга твар. Променя си вида, ако се сещате. Не че вярвам на туй бръщолевене — пак извиси глас и зашепна: — Ама старият Хрипльо от Резена веднъж ми каза, че една вечер прострелял заек в крачето. На другия ден тя го подминала на улицата, изсъскала „Ох“ и го цапардосала по врата.
— От татко ми съм чувал — подхвана Тъкачев — как един ден подкарал старата ни крава към пазара, само че се поболяла и паднала на пътеката нейната къща. Не можел да я накара да стане. Качил се до къщата, почукал на вратата, тя отворила и преди той да си отвори устата, казала: „Кравата ти е болна, Тъкачев“… Ей тъй, направо… После му рекла…
— Ти за оная петнистата крава на татко ти ли говориш? — прекъсна го Коларов.
— Не, бе, чичо ми имаше петниста крава, дето единият й рог беше малко смачкан. Та като ви бях заразправял…
— Брей, аз пък бях готов да се закълна, че имахте петниста крава — умисли се Коларов. — Помня как моят татко я погледна веднъж през плета и рече: „Виж какви хубави петна има старата крава, такива вече не се раждат.“ Беше по времето, когато имахте една нива при Каруцарския геран.
— Нивгаш не е била наша оная нива, беше на братовчед ми — поправи го Тъкачев. — И после…
— Да не бъркаш нещо?
— И после — натърти Тъкачев — му рекла: „Я почакай, ще ти дам лек за кравата.“ Влязла в кухнята, изнесла два големи червени хапа и…
— А как й се смачка рогът? — сети се Коларов.
— …и му дала първо единия. Казала: „Чуй сега к’во ще направиш. Вдигни опашката на старата си крава и пъхни тоя хап там, дето слънцето не свети. След няма и минутка ще хукне.“ Той й благодарил и тъкмо да си тръгне, ама се сетил да попита: „Другият хап за какво ми е?“ Тя го изгледала и рекла: „Нали искаш да догониш кравата?“
— Трябва да е оная дълбока долина горе при Резена — отсъди Коларов.
Вторачиха се в него.
— Ти пък за к’во приказваш? — осведоми се Тъкачен.
— Точно под върха е — кимна мъдро Коларов — Много сенчеста. Май за нея си е мислила. Онуй място, дето слънцето не свети. Надалечко е трябвало да отнесе хапа, ама такива са си вещиците…
Тъкачев намигна на останалите.
— Сега ще ти обясня намека… Ами същото място, дето маймунката си пъхнала фъстъка.
Коларов завъртя глава.
— Никакви маймунки няма в Резена. — Лицето му грейна от бавна усмивка. — Ясно, бе! Дрънкала е глупости!
— Ония писачи на пиеси в Анкх… — обади се Пекарев. — Ей, ама много неща знаят за нас! Я ми подай каната.
Джейсън пак се заозърта. С всеки миг притеснението му се засилваше. Сърбяха го ръцете, свикнали да пипат желязо всеки ден.
— Момци, май е време да си ходим — успя да изломоти.
— Приятна нощ — възрази Пекарев, без да шавне. — Глей как блещукат звездичките.
— Ама взе да захладнява — настоя Джейсън.
— Мирише ми на сняг — съгласи се Коларов.
— Да, бе — сопна се Пекарев. — Как ли ти замириса на сняг преди летния празник. Таквиз работи
