Елфите са обаятелни. Те излъчват обаяние.
Елфите са чаровни. Те натрапват очарование Елфите са страхотни. Те вдъхват страх.
Една от особеностите на думите е, че значенията им се изплъзват като змии. Искате ли да намерите змийско гнездо, ще го намерите скрито зад думите, които са променили значението си.
Никой никога не е казвал, че елфите са мили Защото елфите са зли.
— Ами туй беше — заключи Леля Ог, когато минаваха по спуснатия подвижен мост на замъка. — Добре се справи, Есме.
— Още не е свършило — възрази Баба Вихронрав.
— Самата ти каза, че вече не могат да се промъкнат. Никой друг от местните няма да опитва магии около камъните.
— Да, но времето на кръговете ще се проточи още ден-два. Всичко може да се случи.
— Оная Диаманда вече няма да щурее, а ти наби малко ум в главите на дружките й. — Леля Ог хвърли оглозганата кост в сухия ров на замъка. — Знам, че друг няма да ги призове.
— Още имаме да умуваме за оня в тъмницата.
— Искаш ли да се отървем от него? — предложи Леля. — Ако си съгласна, да пратя нашия Шон при крал Айрънфаундърсън в Меден рудник. Мога и аз да скоча на метлата и да отфуча при Планинския крал. Джуджетата и троловете на секундичката ще ни го измъкнат от ръцете. И край на главоболията.
Баба не се заслуша в приказките й, а промълви:
— Има още нещо, за което не сме се сетили. Тя ще търси как да нахълта.
Вече бяха на градския площад. Баба го огледа. Разбира се, Верънс беше крал, както си е редно. Това беше негово владение, също както си е редно. Но в един по-съкровен смисъл кралството принадлежеше на нея. И на Гита Ог, разбира се. Волята на Верънс се простираше само върху човеците. Дори джуджетата и троловете не го признаваха за свой повелител, макар да изразяваха мнението си много учтиво. Опреше ли до дърветата, скалите и земята, Баба Вихронрав ги смяташе за свои. Имаше усет за настроенията на кралството.
А то още беше под нечий взор. Тя долавяше зорката бдителност. Достатъчно близкото наблюдение променя нещото, което наблюдават. В момента някой оглеждаше цялото кралство. Нападаха цялата й земя, а нейният ум се оплиташе…
— Брей, че забавно — промърмори Леля Ог уж на себе си. — Както си седях сутринта при Танцьорите и си помислих, че е смешничко…
— За какво дърдориш?
— А бе, помня от младините си едно момиче като Диаманда. Сприхаво, нетърпеливо, надарено — същински трън в задниците на старите вещици. Не знам дали и ти случайно не я помниш?
Подминаха ковачницата на Джейсън, която цялата звънеше от ударите на чука му.
— Нивгаш не съм я забравяла — тихо отвърна Баба.
— Туй е смешното — как се повтаря всичко…
— Няма таквоз нещо — отсече Баба. — Не бях като нея. Знаеш какви бяха старите вещици из нашите краища. Със закоравели навици. Сбирщина дърти баячки на брадавици. А аз не се държах грубо с тях. Само бях… твърда. И откровена. Държах на своето. И туй е част от вещерството — да държиш на своето… Ама ти се хилиш!
— Не, бе, щях да кихам.
— При нея е друго. Никой не може да каже, че не приемам новото.
— А, всеизвестна си с твойта възприемчивост към новото — потвърди Леля Ог. — Все същото твърдя: „Есме Вихронрав винаги приема новото.“
— Тъй си е. — Баба огледа гористите хълмове около града и се намръщи. — Лошото е, че днешните момичета не знаят как да мислят ясно. Тъкмо в туй е разковничето — да мислиш ясно и да не се разсейваш. Виж я Маграт — все се отплесва по нещо. Туй пречи да си свършиш работата както трябва. — Тя спря. — Гита, усещам я. Кралицата на Приказния народ. Успява да разпростре ума си и отвъд камъните. Ех, че проклето момиче!… Сега оная може да се вмъква. Навсякъде е. Където и да надникна със съзнанието си, надушвам нея.
— Всичко ще се нареди накрая — потупа я по рамото Леля. — Ще видиш.
— Тя търси път — повтори Баба.
— Добра ви среща тая заран, братя, и как започнахте тоз чуден ден? — изрече пекарят Коларов.
Другите участници в Ланкърската трупа го изгледаха.
— Ти да не гълташ някакви лекове или си пощурял? — попита Тъкачев.
— Само искам да се настроя подходящо — обясни Коларов. — Тъй приказват майсторите-грубияни.
— Че кои са майсторите-грубияни? — не разбра тъкачът Пекарев.
— Ами май са едни и същи с комичните еснафи. — Питах мойто мамче за еснафите — обади се Джейсън. — Ик’во?
— Ами ние сме.
— И майстори-грубияни ли сме? — провери тъкачът Пекарев.
— Тъй излиза.
— Ама ние не приказваме като ония скапаняци в пиесата — обиди се пекарят Коларов. — Нивгаш не съм припявал „тра-ла-ла“. И хич не им схващам майтапите.
— Не са измислени, за да ги схванеш — възрази Джейсън. — Нали затуй е пиеса.
— Не разбрах що не може да си изиграем Танца с тоягите и кофите! — мърмореше кошничарят Шивашки.
— Няма да играем Танца с тоягите и кофите! Да не чувам повече за тоя танц! Още ме прищраква коляното! Да не си го споменал друг път!
Бутаха на тласъци и приплъзвания каручката с реквизита по неравната пътека.
Джейсън признаваше поне пред себе си, че е доста по-лесно да играеш „морис“, отколкото пиеса. Поне не се струпват хора, дето зяпат и се кискат. Наоколо не стърчат дечица, които се присмиват. На Тъкачев и Покриварски малко им оставаше да се разбунтуват, започваха да си преиначават репликите. А вечерите се превръщаха в неуморно издирване на място, където да репетират.
Дори гората не се оказа достатъчно затънтена. Да се чуди човек колко случайни минувачи имаше и там.
Тъкачев престана да бута и си избърса челото.
— Как да не си помислим, че поне при Сцепе-ния дъб няма да има досадници? На цял километър е от най-близката пътека, ама да пукна, ако след пет минути изобщо можехме да се обърнем от въглищари, отшелници, трапери, смолари, ловци, тролове, птицеловци, свинари, гъбари, джуджета и подозрителни типове с дълги до земята палта. Чудя се как в гората е останало място за проклетите дървета. Сега къде ще ходим?
Бяха стигнали до кръстопът… ако заслужаваше това наименование.
— Туй място не го помня — рече бракониерът Дърводелски. — Уж познавам всички пътеки наоколо…
— Да, ама ходиш по тях само нощем — напомни Джейсън.
— Ъхъ, знае се, че ясна нощ за теб е светла радост — подхвърли коларят Покриварски.
— И да не е ясна, пак й се радва — поправи го Джейсън.
— Ей — оживи се тъкачът Пекарев, — вече много ни бива в тоя грубиянски майсторлък, а?
— Я да тръгнем надясно — предложи Джейсън.
— А, не, нататък са само изтравничета и бодили.
— Добре, тогаз наляво.
— Пътеката много криволичи — оплака се Тъкачев.
— Що не направо? — учуди се Коларов. Джейсън се загледа напред.
Имаше по-скоро животинска пътечка, която се виеше в сянката на дърветата между папратите. Вдъхваше усещане за изобилна тъмна зеленина, каквато подсказва думата гъсталак.
Усетът му на ковач изведнъж се пробуди и кресна.
