— Натам не бива — настоя Джейсън.
— Айде, бе — възпротиви се Тъкачев. — К’во й е на пътеката?
— Ами стига чак до Танцьорите. Мойто мамче заръча никой да не се вясва там заради ония момичета, дето танцуват около камъните по без нищо.
— Да, ама престанаха — припомни им Покри-варски. — Старата Баба Вихронрав им тропна с крак и ги накара да си обуят гащите.
— Вече няма да ходят там — допълни Коларов. — Значи ще си имаме тишина и спокойствие за репетицията.
— Мойто мамче заръча никой да не се мярка там — малко по-неуверено настоя Джейсън.
— Ъхъ, ясно, ама тя май не иска там да стават… разни магии — отсъди Коларов. — Няма нищо магьосническо да изглупяваме при камъните по перуки и тям подобни.
— Вярно — подкрепи го Покриварски. — И ще сме сам-сами горе.
— А пък — подхвана Тъкачев — ако на някои момичета пак им щукне да отскочат дотам, за да потанцуват по без гащи, непременно ще ги сга-щим.
Настъпи нерушима тишина, изпълнена с размисъл.
— Както излиза — промълви Покриварски, давайки глас на мислите, въртящи се в главите на почти всички от трупата, — туй е наш граждански дълг.
— А бе — запъна се Джейсън, — нали мойто мамче каза…
— Тя поне да не си отваря устата — прекъсна го Тъкачев. — От татко ми съм чувал, че като млада рядко се сещала да си обуе…
— Ох, добре — предаде се Джейсън, останал в малцинство. — И аз не виждам как ще стане нещо лошо. Само играем пиеса. Всичко е… наужким. Нищо истинско не вършим. Ама никакви танци! Особено — и искам да запомните веднъж завинаги — Танца с тоягите и кофите.
— О, само ще играем пиесата — увери го Тъкачев. — И ще бдим, разбира се.
— Туй ни е граждански дълг — повтори Покри-варски.
— Щом е наужким, няма страшно — колебливо смънка Джейсън.
Дрън-звън-бам-бум…
Шумът отекваше навсякъде в Ланкър.
Здрави силни мъже, които прекопаваха градините си, захвърляха лопатите и мотиките и хукваха да търсят спасение по домовете си…
Дрън-звън-бам-бум…
Жени излизаха на праговете и крещяха отчаяно на децата си да се приберат веднага…
ТРЯС… Ех, да му… Бум-бам…
Трещяха затваряни кепенци. Някои мъже заливаха огнищата с вода и се мъчеха да натъпчат чували в димоотводите под уплашените погледи на семействата си…
Леля Ог живееше сама, защото според нея старите хора имали нужда да си пазят достойнството и независимостта. Освен това Джейсън беше в съседство, а неговата жена… уф, как й беше името… можеше да бъде събудена набързо с тропане на ботуш по стената. От другата страна живееше Шон. Леля го бе накарала да провеси дълго въже с тенекии, за да може да повика и него при нужда. Но това се случваше само в спешни случаи — например ако й се допие чай или я налегне скуката.
Бум… Гръм да го удари… Дрън…
Леля Ог не разполагаше с баня, обаче си имаше тенекиена вана, която обикновено висеше на пирон зад клозета. Сега я мъкнеше към къщата. Вече доближаваше края на градината след блъскане в разни дървета, стени и декоративни фигурки на гномове.
От три големи черни котела до огнището се вдигаше пара. До тях бяха наредени половин дузина хавлии, гъбата за търкане, парчето пемза, сапунът, вторият сапун, в случай че първият се загуби във ваната, черпакът за вадене на паяци, наполовина пълното с вода гумено пате с полуиздъх-нала свирка, стъргалото за мазоли, малката четка, голямата четка, четката с дръжка за неудобни гънки, банджото, измишльотината с тръбички и чучурчета, чието предназначение никой не знаеше, и шишенце есенция за вана „Клачиански нощи“ — една капка стигаше да набръчка боята по стените.
Бум-дрън-фрас…
Самосъхранението бе научило жителите на Ланкър да разпознават подготовката на Леля за хигиенни занимания.
— Но нали не е април! — тюхкаха се съседите, преди да дръпнат пердетата.
В къщата малко над дома на Леля Ог госпожа Скиндъл стисна ръката на съпруга си.
— Козата още е навън!
— Да не си превъртяла? Няма да изляза! Не и по това време!
— Ама знаеш какво стана миналия път! Три дни беше схваната от едната страна, човече, и едва я свалихме от покрива!
Господин Скиндъл подаде глава зад вратата Всичко беше стихнало зловещо.
— Сигурно налива водата…
— Имаш минутка-две — насърчи го съпругата му. — Излез, иначе незнайно колко седмици ще пием кисело мляко.
Господин Скиндъл взе оглавника, окачен зад вратата, и се промъкна при козата си, която беше вързана до плета. И животинката вече разпознаваше подготовката за баня, затова стоеше вцепенена.
Нямаше смисъл да я влачи. Поумува и я вдигна на ръце.
Отдалеч се чуваше приглушено, но натрапчиво плискане и почукването на парче пемза в тенекиената стена на ваната.
Господин Скиндъл затича.
Настигна го далечен акорд от настроено банджо.
Светът затаи дъх.
И тогава онова, което очакваше, го връхлетя подобно на торнадо, фучащо през прерията.
— ААааааииииий…
Три саксии до вратата изпращяха. Шрапнел избръмча край главата на господин Скиндъл. — … магьосническият жезъъъл си имааа топка накрая, топка накрая…
Той метна козата през отворената врата и се гмурна след нея. Жена му чакаше напрегнато, за да затръшне вратата.
Цялото семейство заедно с козата се свря под масата.
Не че Леля Ог пееше толкова зле. Успяваше обаче да извлече от гърлото си тонове, които след усилването в тенекиената вана, пълна до половината с вода, преставаха да бъдат звуци и се превръщаха в неумолимо повсеместно присъствие.
Имало е много певци, чиито високи регистри са чупили стъкла. Горното до на Леля Ог ги измиваше.
Ланкърската трупа седеше унило по тревата и мъжете си подаваха гледжосана кана. Репетицията не мина добре.
— Не върви, а? — подхвърли Покриварски.
— Поне знам, че не е смешно — допълни Тька-чев. — Хич не си представям, че кралят ще се скъса от кикот, като ни гледа как играем сбирщина майстори на еснафлъка, дето не ги бива за артисти.
— Просто не ставате за тая работа — отсече Джейсън.
— Тъкмо туй се иска от нас — възрази Тъкачев.
— Ъхъ, обаче не ни бива да играем хора, дето не ги бива да играят — обобщи Калайджийски. — Не знам що, ама е тъй. Как ги виждаш всички ония нафукани господари и господарки…
Ветрец повя през поляната и донесе дъх на сняг в лятото.
— …да се смеят, щото не ни бива да се правим, че не ни бива?
— Бездруго не знам к’во е смешното, когато някакви си груби еснафи се мъчат да играят пиеса — сподели Тъкачев.
Джейсън вдигна рамене.
— Тука пише, че всички благородници… Вятърът се насити още по-остро с калаения дъх на сняг.
