стават само там, дето слънцето не свети.
— Млък, млък, млък! — избълва Джейсън.
— К’во ти става, бе?
— Не е редно! Не бива да се мотаем тук! Не усещаш ли?
— Седни, бе, човек — посъветва го Тъкачев. — Всичко си е наред. Усещам само въздуха. И има още малко шльокавица в каната.
Пекарев се облегна по-удобно.
— Помня едно старо предание за туй място. Някакъв излязъл на лов и заспал тук.
Каната избълбука в мрака.
— И к’во? — заяде се Коларов. — И аз го мога. Всяка нощ си заспивам.
— Да, ама оня човек като се събудил и си отишъл у дома, жена му била прибрала някакъв друг, пък децата му били пораснали и не го познали.
— И с мен е същото горе-долу всеки ден — мрачно вметна Тъкачев.
Пекарев подсмръкна.
— Ей, наистина мирише на сняг. Нали го знаете тоя остър дъх?
Покриварски се излегна и пъхна ръка под главата си.
— Да ви кажа правичката, ако знам, че мойта стара чанта ще се хване с някой друг, пък ония мои грамадански отрочета ще се разкарат и ще престанат да опразват килера до вечерта, тутакси се изнасям тук с едно-две одеяла. Кой скри каната?
Джейсън отпи глътка от нерви и откри, че се чувства по-добре, докато спиртът разтваря синапсите в мозъка му.
Въпреки това опита още веднъж.
— Ей, момци, още една кана се студи в коритото за вода в ковачницата. К’во ще кажете, а? Що не слезем натам, а? Момци? Ей, момци?…
Отговори му само тихо похъркване.
— Ох, момци…
Джейсън се изправи. Звездите се завъртяха.
Той се свлече полека. Каната се изплъзна от ръцете му и се търкулна в тревата.
Звездите блещукаха, ветрецът ставаше по-студен и миришеше на сняг.
Кралят се хранеше сам, тоест в единия край на масата, а Маграт му правеше компания от другия край.
Все пак успяваха да се срещнат за последна чаша вино пред камината.
И винаги се затрудняваха да намерят думи в тези моменти. Двамата не бяха свикнали да… се забавляват в присъствието на друг човек. Разговорите им клоняха към загадъчност.
И към темата за сватбата. За кралските особи не е същото както за останалите. Вече си имаш всичко. Традиционният списък с желаните подаръци, включващ пълен комплект декоративни финтифлюшки и сервиз за дванадесет персони, изглежда доста неуместен, щом вече разполагаш с замък. В него има толкова много обзаведени стаи, пустеещи толкова отдавна, че във всяка паяците са се развили в отделен вид съгласно строгите еволюционни закономерности. Няма как просто да умножиш обичайните капризи и да си поискаш армия в червено-бял мотив, за да пасва на тапетите в кухнята. Когато се женят кралски особи, те получават или дреболийки — например превъзходно изработени яйца с часовников механизъм, или едрогабаритни придобивки — например херцо-гини.
Възниква и проблемът със списъка на гостите. И на обикновена сватба е достатъчно зле с изкуфе-лите роднини, които точат лиги и псуват, с братята, които се настройват войнствено след първата чашка, с разните хора, които не си говорят с други заради онуй, дето го казаха за нашта Шарън. Кралските особи са принудени да се съобраразяват с цели държави, които се настройват войнствено след първата чашка, и с цели кралства, които късат дипломатически отношения „заради онуй, пето кронпринцът каза за нашта Шарън“. Верънс бе успял да разплете някак кълбото от главоблъсканици, но имаше затруднения с различните разумни раси. В Ланкър троловете и джуджетата се погаждаха чудесно чрез простичко средство — нямаха никакво вземане-даване помежду си. Но съберяха ли се твърде много техни представители под един покрив, особено когато пиенето се лее изобилно, и то предимно в гърлата на джуджетата, скоро нечии ръце щяха да бъдат откъснати, общо взето, „заради онуй, дето прадедите им казаха за нашта Шарън“.
Имаше и други гатанки…
— Как е момичето, което донесоха в замъка?
— Казах на Мили да я наглежда. С какво ли са се захванали онези двете?
— Не знам.
— Но нали ти си кралят?
Верънс неловко пристъпи от крак на крак.
— Те обаче са вещици. Старая се да не ги разпитвам.
— Че защо пък не?
— Току-виж, ми отговорят. И тогава закъде съм?
— Баба за какво настояваше да си приказва с теб?
— О… Ами… Разни неща…
— Не беше за… секс, нали?
Верънс доби изражението на пълководец, който се е опасявал от фронтална атака и внезапно открива, че в тила му се мътят твърде неприятни събития.
— Не! Защо питаш?
— Леля се опитваше да ми подхвърля майчински съвети. Едва сдържах смеха си. Честно казано и двете се държат, сякаш съм голямо дете.
— О, нищо подобно.
Седнаха от двете страни на огромната камина поаленели от смущение. Маграт се запъна:
— Ъ-ъ… Нали поръча онази книга? Сещаш се… с гравюрите…
— О, да. Поръчах я.
— Трябваше вече да сме я получили.
— Да, но каретата с пощата идва само веднъж седмично. Предполагам, че ще пристигне утре. Омръзна ми да тичам до площада всяка седмица, за да изпреваря Шон.
— Ти си кралят. Защо не му заповядаш да престане?
— Не бих искал. Толкова е усърден… Голяма пламтяща цепеница се разпадна на две върху решетката.
— Наистина ли можеш да поръчаш книги за… онова?
— Можеш да си поръчаш книги за каквото и да било.
Двамата се загледаха в огъня. Верънс си мислеше: „Виждам, че не й допада да бъде кралица, но нали такава трябва да стане, щом се омъжва за крал? Това твърдят във всички книги по въпроса…“ Маграт си мислеше: „Беше много по-мил, когато носеше сребърни звънчета на шапката си, а нощем спеше пред прага на господаря си. Тогава можехме да си говорим…“ Верънс потри ръце.
— Е за днес май това беше. Утре ще сме много ти с пристигането на гостите и всичко останало.
— Да, денят ще ни се стори дълъг.
— Може би най-дългият. Ха-ха.
— Да.
— Предполагам, че пак са сложили грейки в леглата ни.
— Шон научи ли се вече как да го прави?
— Дано. Не мога да си позволя тези неспирни покупки на дюшеци.
Залата беше голяма. Сенките се трупаха в ъглите, скупчваха се в двата й края.
— Доколкото знам — проточи Маграт, докато стояха пред огъня, — досега не са имали кой знае колко книги в Ланкър.
— Грамотността е чудесно нещо.
