— Той не говори сериозно — припряно рече Архиканцлерът. — Подтикват го хапчетата от сушени жаби.
— Хич не ти трябва да ме ядеш — заяви Ковчежникът. — По-добре изяж брат ми, той е много мфхмф…
— Ами като гледам — започна тролът, — май ще трябва да… — И тогава забеляза Казанунда. — Охо-о… Контрабанда на джуджета, а?
— Не ставай смешен, драги — укори го Ридкъли.
— Няма забрана за контрабанда на джуджета.
— Няма ли? А туй вътре какво е?
— Аз съм великан — изпъчи се Казанунда.
— Великаните са доста по-големички.
— Да, но аз бях болен.
Тролът несъмнено се озадачи. За неговата раса подобни оплетени положения бяха равни на пина докторат. Той обаче упорито си търсеше белята. И си я намери на покрива на каретата, където Библиотекарят се препичаше на слънце.
— Какво имате в чувала горе?
— Не е чувал. Това е Библиотекарят.
Тролът мушна с пръст купчината козина.
— Уук…
— Какво? Маймуна?!
— Ууук?
След няколко минути пътниците се облягаха на парапета и гледаха замислено бързеите на реката далеч долу.
— Често се случва, нали? — предположи Казанунда.
— Напоследък все по-рядко — уточни Ридкъли. — Като при… Стибънс, каква беше оная дума? За размножаването и предаването на разни чудатости на потомството?
— Еволюция — напомни Пондър. Вълничките още се плискаха по бреговете.
— Ъхъ, тая беше. Както ако баща ми е имал фрак с бродирани по него пауни, оставя ми го и става наследствен…
— Изобщо не е… — започна Пондър, макар да бе загубил надежда, че Архиканцлерът ще го чуе поне веднъж.
— …Та както и да е, повечето хора у дома научиха разликата между човекоподобни и маймуни. Ето ти я еволюцията. Трудно е да се размножаваш, ако вечно те боли главата, щото са ти я блъскали по паважа.
Вече нямаше вълнички.
— Как мислите, троловете умеят ли да плуват? — попита Казанунда.
— Не. Потъват и излизат по дъното — обясни Ридкъли. Обърна се и опря лакти на парапета. — Ех, наистина се връщам назад в годините. Все същата Ланкърска река. Долу има пъстърви, дето могат да ти отхапят ръката.
— Не само пъстърви — вметна Пондър, който наблюдаваше подаващ се от водата шлем.
— И бистри вирове нагоре по течението — мълвеше Ридкъли. — Пълни с… ъ-ъ, с бистрота. И можеш да си плуваш в тях гол, без никой да те зяпа. И тучни ливади, пълни с… да, де, тучност, сещате се, цветенца и други подобни. — Той въздъхна. — Да знаете, на същия тоя мост тя ми каза…
— Той излезе от реката — съобщи Пондър.
Тролът обаче не бързаше, защото Библиотекарят нехайно изчовъркваше голям камък от парапета.
— И на същия тоя мост я попитах…
— Ей, ама боздуганът му е възголемичък — отбеляза Казанунда.
— Осмелявам се да кажа и че на тоя мост аз почти…
— Би ли престанал да държиш камъка толкова предизвикателно? — помоли Пондър.
— Ууук.
— Е, все пак би могъл да се поуспокои.
— Именно мостът, ако на някого изобщо му пука, където целият ми живот се…
— Защо не продължим по пътя си? — предложи Пондър. — Той трябва да изкатери стръмен склон.
— Значи има късмет — подсмихна се Казанунда. Пондър завъртя Библиотекаря към каретата и го побутна.
— Всъщност на тоя мост аз… Ридкъли се озърна.
— Идвате ли с нас? — осведоми се Казанунда, хванал юздите.
— Аз преживявах прекрасен носталгичен спомен — промърмори Архиканцлерът. — Не че някой от вас, серсеми такива, си направи труда да забележи.
Пондър му отвори вратичката.
— Е, нали знаете поговорката, Архиканцлер? Не можете да минете два пъти през една и съща река.
Ридкъли се вторачи в него.
— И защо да не мога? Има мост, не виждаш ли?
Седналият на покрива Библиотекар взе тромбата, захапа края й за всеки случай — не се знае, може да става за ядене — и я наду с такава сила, че я изправи.
В това ранно утро град Ланкър изглеждаше опустял. Стопаните бяха станали преди немалко часове, за да изпсуват, да проклетисат и да хвърлят някоя и друга кофа на кравите… или по тях, после си бяха легнали отново.
Тръбният звук отекна от къщите. Ридкъли изскочи от каретата и вдиша демостративно.
— Усещате ли, а? Ето ви го чистия планински въздух.
Той се тупна по гърдите.
— Току-що настъпих нещо природно — сподели Пондър. — Сър, къде е замъкът?
— Може да е онази черна грамада, която се извисява над града — посочи Казанунда.
Архиканцлерът застана насред площада и бавно се завъртя на място, разперил ръце.
— Виждате ли оная кръчма? Ха! Ако ми даваха пени всеки път, когато ме изхвърляха оттам, щях да съм спестил… към пет долара и тридесет и осем пенса. Ей там е старата ковачница, а ей там жи-вееше госпожа Майтапчийска, където държах стая под наем. Виждате ли оня връх? Там е Меден рудник. Катерил съм го със стария трол Въгленчо Ох, страхотни времена бяха! А виждате ли оная гора по хълма? Там тя… — Той си замънка под носа. — Брей, брей. Всичко си спомням отново. Ех, че лято беше! Вече няма такива. — Въздъхна — Да знаете, бих дал всичко, за да се разходя пак с нея в ония гори. За толкова неща все не ни стигаше… Както и да е. Да вървим.
Пондър разглеждаше Ланкър. Бе роден и израснал в Анкх-Морпорк. От негова гледна точка природата сполетяваше другите, особено онези с четири крака. Смяташе, че провинцията е като суровия хаос, предшествал зараждането на Вселената — тоест онова, което има настилка по улиците и стени, което е цивилизовано.
— Това ли е столицата им?
— Поне в известен смисъл — изсумтя Казанунда, който изпитваше подобни чувства към местата без калдъръм.
— Обзалагам се, че тук и денем със свещ не можеш да откриеш прилична закусвалня — заяде се Пондър.
— А бирата тук… — прехласваше се Ридкъли. — Бирата… Какво да ви говоря, трябва сами да я опитате! Имат и шльокавица, правят я от ябълки и… А бе, да пукна, ако знам още какво слагат в джибрите. Само съм наясно, че не бива да се сипва в метални съдове. Задължително е да пийнеш, господин Стибънс. Малко да ти се сгъстят космите на гърдите. И на твоите… — обърна се към следващия слязъл от каретата, но се оказа, че това е Библиотекарят.
— Ууук?
— Е ъ-ъ… ти пий каквото ти душа иска.
Ридкъли смъкна чувала с пощата от покрива на каретата.
— Това пък какво да го правим?
