— Справяли са се някак и без тях, струва ми се.
— Да, но не по най-добрия начин. Не са особено вещи в ефективното стопанство.
Маграт си каза, че в този край не са особено вещи във всеки един смисъл.
— Все пак е най-добре да си отспим, как мислиш?
— Предполагам, че е така.
Верънс запали свещите в два сребърни свещника и подаде единия на Маграт.
— Е, лека нощ.
— Лека нощ.
Целунаха се, извърнаха се и се разотидоха по покоите си.
Чаршафите в леглото на Маграт тъкмо започваха да придобиват кафяв оттенък. Тя измъкна грейката и я пусна през прозореца.
После се вторачи свирепо във вътрешния клозет.
Тя вероятно беше единственият човек в Ланкър, който се главоболеше за биологичното разпадане на разни неща. Всички останали противно на убежденията й се надяваха нещата да траят колкото се може по-дълго, защото до болка ясно съзнаваха, че всяка проклетия бездруго се скапва и прогнива.
Вкъщи… тоест в къщата, където живееше преди, тя имаше клозет в края на градината. Одобряваше го. С редовно сипване на кофа пепел, екземпляр от миналогодишния „Алманахъ“ на пирон и гравиран грозд на вратата барачката напълно задоволяваше изискванията й. Веднъж на няколко месеца й се налагаше да изкопае нова дълбока дупка и да повика някого, за да й помогне при преместването на барачката.
Вътрешният клозет представляваше малка, прилепена до спалнята стаичка с дървена седалка над широка квадратна дупка, чието гърло се спускаше далеч долу чак до подножието на замъка. Там имаше отвор в крепостната стена и биологичното разпадане се осигуряваше веднъж седмично чрез органично- динамичен процес, въплътен в Шон Ог и неговата лопата и ръчна количка. Дотук нищо несъвпадащо със схващанията на Маграт. Всичко някак се вписваше в идеята за разликата между краля и простолюдието. Тя обаче се втри-саше от куките.
На тях трябваше да бъдат окачани дрехи за съхранение в клозета. Мили й обясни, че тук слагали по- скъпите кожени одежди. Молците бягали заради въздушното течение от шахтата и… миризмата19.
Маграт поне в това наложи волята си.
Легна и се загледа в тавана.
Разбира се, искаше да се омъжи за Верънс въпреки слабоватата му брадичка и леко сълзящите очи В нощния мрак Маграт признаваше, че не може да си позволи придирчивост, а да попадне на крал при нейното положение си беше същински късмет.
Само че го предпочиташе, какъвто го познаваше, докато още беше шут. Има нещо особено у един мъж, който звъни тихо и мелодично на всяка крачка.
Само че вече прозираше в бъдещето си, запълнено с неумело бродиране на гоблени и печално седене пред прозореца.
Само че започваше да й писва от книги за дворцовия етикет и „Справочникът на Туърп за Петнадесетте планини и равнините Сто“.
Трябваше да знае тези глупотевини, за да бъде кралица. Дългата галерия изобилстваше с подобни писмена, а Маграт още не бе стигнала до далечния й край. Какво обръщение е подходящо към третия братовчед на маркграф? Какво означават картинките на гербовете, всички онези изправени и бдящи лъвове? И не можеше да свикне с дрехите. Търпението й се изчерпа при вида на специалното покривало за глава. Изобщо не се радваше и на високата островърха шапка с висящ от нея воал. Измишльотината сигурно придаваше чудесен вид на някоя благородна дама, но щом Маграт я наденеше на главата си, изглеждаше все едно някой и бе нахлупил грамаден сладолед.
Леля Ог седеше по халат пред огнището, подръпваше от лулата и лениво си режеше ноктите на краката. Понякога се чуваше рикошет от далечен ъгъл на стаята. Разнесе се и тих звън от счупването на керамична маслена лампа.
Баба Вихронрав се бе изпружила неподвижно на леглото си. В ръцете си с изпъкнали сини вени държеше картончето „НИ СЪМ УМРЕЛА“.
Съзнанието й се носеше из гората и търсеше, търсеше…
Уви, не можеше да се пренесе там, където ничии очи не виждат и ничии уши не чуват.
Затова не забеляза празнотата до камъните, където осмина мъже спяха. И сънуваха…
Ланкър е отделен от останалите земи на хората заради Ланкърския пролом, в който тече плитката, но коварно бърза Ланкърска река, затова над пролома е построен Ланкърският мост.20
Каретата спря в далечния му край. На пътя беше спусната бариера, лошо боядисана в бяло, червено и черно.
Временният кочияш наду тромбата.
— Какво става? — провеси се през прозореца Ридкъли.
— Тролски мост.
— Охо…
След малко изпод моста се чу тътен и един се преметна тромаво през парапета. За трол беше прекалено натруфен. Освен задължителната набедрена превръзка носеше и шлем, който явно бе правен според размерите на човешка глава, затова се крепеше с помощта на връвчица.
— Какво става? — сепна се Ковчежникът.
— Има трол на моста — осведоми го Архиканцлерът, — но си е нахлупил шлем на главата. Сигурно е някакъв чиновник и ще загази сериозно, ако изяде някого.21
Няма нужда да се тревожиш.
Ковчежникът се разкикоти, защото съзнанието му в момента фучеше вихрено по серпантините на странните си пътища.
Главата на трола се показа на прозореца.
— Добър ви ден, ваши благородия. Митническа проверка.
— Не си носим никаква митница — щастливо забърбори Ковчежникът. — Помня, че като малки търкаляхме сварени яйчица от хълма…
— Не, питам дали не носите бира, спирт, концентрати, вина, халюциногенни билки или книги с развратно или покваряващо съдържание?
Ридкъли дръпна Ковчежника от прозореца.
— Не.
— Не ли?
— Не.
— Ама сигурни ли сте?
— Да.
— А искате ли аз да ви продам?
— Дори не возим с нас — обади се Ковчежникът въпреки усилията на Архиканцлера да седне върху главата му — козли.
Има и хора, които напук са готови да си засвирукат „Янки Дудъл“ насред претъпкан бар в град Атланта.
Само че и те биха сметнали за твърде невъзпитано споменаването на думата „козел“ пред един трол.
Изражението под шлема се менеше съвсем бавно, сякаш глетчер остъргваше половин планински склон.
Пондър се мъчеше да бъде незабележим под седалката.
— Значи можем да си тупуркаме нататък, нали? — продължи Ковчежникът, макар и с леко приглушен глас.
