където опира в други светове?
— Не.
— Има едно горе на хълма. Затуй Танцьорите са побити около него. Те са нещо като стена.
— Аха.
— Понякога преградите отслабват, схвана ли? Все едно има приливи и отливи. Тъй е по времето на кръговете.
— Аха.
— И ако хората се държат глупашки в таквоз време, дори Танцьорите няма да удържат портала затворен. Щото ако светът е изтънял, дори и злощастна мисъл може да прокара връзката.
— Аха.
Верънс долови, че разговорът пак минава през територия, в която и той може да допринесе нещо — Глупашки ли? — смънка кралят.
— Като ги призоват. Като ги привлекат.
— Аха. Аз какво да правя?
— Продължавай да си царуваш. Мисля, че сме в безопасност. Не могат да проникнат. Вразумих момичетата, тъй че повече няма да отварят проходи. Ти дръж тая твар под ключ и не казвай на Маграт. Няма смисъл да я тревожим, нали? Е, някакво същество прескочи при нас, но аз го държа под око. — Баба потри ръце с мрачно задоволство. — Май оправих нещата. — Тя примига и стисна носа си с два пръста. — Какво казах преди малко?
— Ъ-ъ… Казахте, че според вас сте оправила нещата.
Баба Вихронрав примига отново.
— Вярно си е. Казах го. Да. В замъка съм, нали?
— Да.
— Добре ли сте, госпожо Вихронрав?
В гласа на краля изведнъж звънна безпокойство.
— А, много съм си добре. Даже отлично. В замъка. И децата са добре, нали?
— Моля?
Тя примига за трети път.
— Какво?
— Не ми изглеждате особено добре… Баба изкриви лице и тръсна глава.
— Да. Замъка. Аз съм аз, ти си ти, Леля е горе с Маграт. Тъй си е. — фокусира погледа си в краля. — Само малко съм… преуморена. Нищо стряскащо. Изобщо няма за какво да се тревожиш.
Леля Ог наблюдаваше скептично приготовленията на Маграт.
— Компресът с мухлясал хляб хич не ми се вижда магически — отбеляза тя.
— Гуди Уемпър се кълнеше, че бил лечебен. Но не знам какво да сторим с тази дълбока кома.
Маграт обръщаше с надежда пукащите древни листове. Предшественичките й бяха записвали каквото им хрумне в момента, затова твърде важните заклинания и заключения се редуваха с оплаквания колко ги болят краката.
— Тук е написано: „Мънечките дялани камичета, дето се намират понякогаш, са познати като елфически остриета, щото са останали от старовремски елфически стрели.“ Друго не намерих. Има и рисунка. Виждала съм наоколо такива камъчета.
— Има ги много — съгласи се Леля, която превързваше рамото на Диаманда. — Честичко ги изравям, като си копая градината.
— Но елфите не стрелят по хора! Елфите са добри.
— Ясно, значи са пускали на шега стрелите по Есме и момичето, а?
— Но…
— Виж сега, мила, ти ще бъдеш кралица. Имаш важна работа. Грижи се за краля, остави на мен и Есме да се погрижим за… другото.
— Ще бъда кралица ли? Значи само да бродирам гоблени и да се размотавам с неудобни дрехи? Познавам Баба. Тя не харесва нищо, което… което има стил и изящество. Толкова е вкисната!
— Осмелявам се да кажа, че си има причините за туй — добродушно вметна Леля. — Е, позакърпихме момичето. Какво да я правим нататък?
— Имаме десетки свободни спални — отвърна Маграт — и до една са приготвени за гостите. Ще я настаним в някоя стая. Хъм… Лельо…
— Кажи.
— Искаш ли да ми бъдеш шаферка?
— А, не, мила. Малко съм попрехвърлила го-динките. — Леля се поколеба. — Но ти не искаш ли да ме поразпиташ за туй-онуй?
— За какво по-точно?
— Ами майчето ти е покойница, нямаш и близки роднини жени…
Маграт продължаваше да я зяпа озадачено.
— Намеквам за след сватбата — добави Леля.
— О, това ли било? С почти всичко се е заел организаторът на празненства. Тукашната готвачка не е много изкусна в студените закуски и другите глезотии.
Леля деликатно се загледа в тавана.
— Ами след туй, ако схващаш накъде бия?
— Уговорих се с доста момичета за почистването. Моля те, не се притеснявай. За всичко съм помислила. Ще ми се ти и Баба да не се държите с мен така, сякаш нищо не знам.
Леля се покашля.
— Твоят човек май доста е обикалял света, нали? Сигурно е излизал с много момичета?
— Това пък защо го подхвана? Не ми се вярва да е живял така. Шутовете нямат време за личен живот, а откакто е крал, разбира се, винаги е прекалено зает. Той е малко свенлив с момичетата.
Леля се примири.
— Ох, добре. Вярвам, че всичко ще се нареди от само себе си, когато вие…
Баба и кралят се върнаха.
— Как е момичето? — попита Баба.
— Поне извадихме острието и почистихме раната — осведоми я Маграт. — Но не се опомня. По-добре да остане тук.
— Сигурна ли си? Налага се да бъде наглеждана И аз имам свободна стая в къщата.
— Не бива да я местим — по-троснато изрече Маграт.
— Те я белязаха — напомни Баба. — Убедена ли си, че знаеш какво да правиш?
— Знам, че раната й е лоша — сопна се Маграт.
— Не точно заради раната й съм угрижена. Исках да кажа, че те вече имат връзка с нея. Тя е…
— Не се съмнявам, че знам как да се грижа за болен — прекъсна я Маграт. — Ще ми се да разбереш, че не съм безнадеждно тъпа.
— Не бива да остава сама — настоя Баба.
— Ще има много хора наоколо — обади се Верънс. — От утре започват да пристигат гостите.
— Да си сам не е същото като да няма хора наоколо.
— Бабо, това тук е замък.
— Вярно. Е, тогаз да не ви губим времето — промълви Баба. — Хайде, Гита.
Леля Ог измъкна изпод поредния сребърен капак котлет от овца на преклонна възраст и помаха с него на кралската двойка.
— Забавлявайте се, доколкото можете.
— Гита!
— Идвам, де.
Елфите са изумителни. Те подклаждат изумление.
Елфите са чудесни. Те внушават чудеса. Елфите са фантастични. Те творят фантазии.
