— Кралят каза, че двамата можело да се повозите малко. Да речем, до Скапан Гъз. А Шон Ог щял да ви бъде почетен ескорт. За да ви махат хората и да викат „ура“. После ще се върнете тук.
Маграт се наметна с халат и отиде до прозореца на кулата. Оттук виждаше над крепостната стена. Градският площад на Ланкър гъмжеше от хора. Е, поначало си беше пазарен ден, но сковаваха и скамейки за зяпачи, а прътът, около който щяха да танцуват на празника, вече стърчеше. Имаше дори неколцина тролове и джуджета, които учтиво поддържаха безопасно разстояние помежду си.
— Току-шо видях една маймуна да пресича площада — сподели Маграт.
— Ами да, целият свят се е изсипал в Ланкър! възкликна Мили, която веднъж бе пътешествала чак до Резена.
Маграт зърна общия си портрет с Верънс.
— Ех, че тъпотия… — промърмори си под носа, но Мили я чу и се сащиса.
— Какво не ви харесва, госпожо? Маграт се завъртя на пети.
— Всичко това! Защото е заради мен. Мили заотстъпва от уплаха.
— Аз съм си Маграт Чеснова! Кралете трябва да се женят за принцеси, херцогини и други подобни! За жени, които са свикнали с това! Не искам хората да крещят „ура“, защото съм минала покрай тях в каляската! Особено пък хора, които ме познават от малка! Всичко това… това… — Трескавият й жест обхвана омразния вътрешен клозет, огромното легло с балдахин и гардеробната, натъпкана с корави и скъпи дрехи. — Тази гадост… не е за мен, а заради някаква си идея! Не си ли имала от онези картонени куклички, знаеш ги, изрязваха се… после изрязваш и дрешки за тях? Същата съм и аз! Точно като при… при пчелите! Превръщат ме в кралица волю-неволю! Да, ето какво ме сполетя!
— Сигурна съм, че кралят ви купи всички тези прекрасни дрехи, защото…
— Не говоря само за дрехите. Хората ще викат „ура“, който и да седи в каляската!
— Госпожо, но нали тъкмо вие се влюбихте в краля — храбро вметна Мили.
Маграт се поколеба. Никога не бе разнищвала чувствата си. Накрая промълви:
— Не е така. Тогава не беше крал, а просто печален и мил нисък човечец. Имаше шапка със звънчета и никой не си правеше труда да го забележи!
Мили се отдръпна още малко.
— Трябва да е от нерви, госпожо — забърбори тя. — Всички били изнервени в деня на сватбата си. Да отида ли… да ви приготвя малко билков…
— Не съм нервна! И мога сама да си сваря билков чай, ако ми се припие!
— Госпожо, готвачката много се ядосва, когато някой влезе в градината.
— Видях я вече тази билкова градина! Само избуял градински чай и жълтеникав магданоз! Ако не може да я пъхне в кокоша трътка, значи не е билка! Впрочем… коя от нас е кралицата тук?
— Госпожо, нали уж не щяхте да сте кралица? — напомни Мили.
Маграт се вторачи в нея. За миг изглеждаше, че спори със самата себе си.
Мили не беше най-образованото момиче в света, но не беше никак глупава. Изскочи през вратата, преди подносът със закуската да тресне в стената.
Маграт седна на леглото и притисна главата си с длани.
Не искаше да бъде кралица. Защото това би означавало да стане актриса, а не я биваше да играе роли. Дълбоко в себе си съзнаваше, че дори не я бива особено да бъде Маграт.
Гълчавата на предпразничната шетня стигаше до ушите й. Щеше да има народни танци, разбира се… нямаше начин да ги предотврати. Вероятно щяха да стигнат и до народни песни. Очакваше също дресирани мечки, жонгльори-смешници и състезание по катерене на мазен прът, в което нез-найно защо Леля Ог винаги побеждаваше. Също и забавното бъркане наслуки в котела с трици, на-пълнен с изненади също от Леля Ог. Само храбрец би пъхнал ръка в котел с трици, подготвен от вещица с твърде всеобхватно чувство за хумор. Маграт харесваше панаирите. До днес.
Е все пак би могла да свърши нещо полезно.
За последен път облече дрехите си на жена от простолюдието, слезе по стълбата и отиде в срещуположната кула. Качи се в стаята, където бяха настанили Диаманда.
Маграт бе наредила на Шон да поддържа огъня в огнището. Завари момичето, кротко унесено в сън, от който няма събуждане.
Неволно обърна внимание на факта, че Диаманда е фантастично привлекателна, а както вече се увери, и достатъчно смела да се изрепчи на Баба Вихронрав. Маграт с нетърпение очакваше тя да оздравее, за да й завижда неуморно.
Раната май зарастваше добре, но имаше и…
Отиде в ъгъла и дръпна шнура на звънчето.
След минута-две Шон Ог нахълта задъхан. Ръцете му бяха изцапани със златна боя.
— Какви са тези неща? — сопна му се Маграт.
— Ъ-ъ, не ми се ще да ви казвам, госпожо…
— Нашата особа — натърти Маграт — е… почти кралица.
— Да, ама кралят каза… М Баба Вихронрав каза…
— По една случайност Баба Вихронрав не е владетелка на това кралство — заяви Маграт. Мразеше се, че говори така, но като че постигаше успех.
— Впрочем тя не е тук. Нашата особа обаче е тук и ако не ми кажеш какво става, ще се погрижа да вършиш цялата черна работа в замъка.
— Че аз бездруго върша цялата черна работа уточни Шон.
— Ще я направя още по-черна.
Маграт взе един от вързопите. Състоеше се от ивици плат, омотани, както се оказа, около къс желязо.
— Цялата е обградена с тях. Защо?
Шон заби поглед в ботушите си. И те бяха напръскани със златна боя.
— Ами мойто мамче каза… — Да?
— Мойто мамче каза да се погрижа около нея да има желязо. Затуй двамата с Мили взехме малко парчета от ковачницата, омотахме ги и Мили ги нареди.
— Защо?
— Да отпъждат… Господарите и Господарките, госпожо.
— Какво?! Това е само прастаро суеверие! Пък и всеки знае, че елфите са били добри, каквото ще да си мърмори Баба Вихронрав.
Зад нея Шон трепна. Тя взе увитите парчета от леглото и ги хвърли в ъгъла.
— Никакви бабини деветини в този замък, премного благодаря. Случайно да има още нещо, което никой не ми казва?
Шон врътна глава, мислейки си гузно за съществото в тъмницата.
— Хъ! Ами върви си. Верънс иска кралството да бъде съвременно и ефективно, а това означава никакви подкови и други такива наоколо. Хайде, махай се.
— Добре, госпожице кралице.
„Е, наистина мога да свърша нещо полезно — утеши се Маграт. — Да. Трябва да се държа разумно. Ще отида и ще поговоря с него.“ Тя беше запалена на привърженичка на идеята, че на практика всичко може да се уреди, стига хората повече да си приказват.
— Шон!
Той спря на вратата.
— Да, госпожице?
— Кралят слезе ли вече в Голямата зала?
— Мисля, че още се облича, госпожице кралице. Не ми звънна да взема тръбата.
Всъщност Верънс, на когото никак не допадаше навсякъде да го предшестват звуците, които Шон смяташе за фанфарно приветствие, вече бе слязъл тихомълком. А Маграт се промъкна по коридорите до неговите покои и почука на вратата.
Защо да се притеснява? От утре и тя ще живее тук, нали? Натисна дръжката, вратата се отвори й Маграт влезе почти против волята си.
Впрочем трудно беше да се каже, че стаите в замъка принадлежат някому. Бяха имали прекалено много
