последователно върху главите на прекалено много магьосници. Дори се бе сдобила със собствено съзнание. Ридкъли сложи край на това, като поръча шапка по свой доста особен проект на фирма абсолютно смахнати шапкари в Анкх-Морпорк.
Изобщо не беше обикновена магьосническа шапка. Малцина се бяха сещали да използват за нещо острия край, освен може би да скътат там някой чифт чорапи. Но шапката на Ридкъли поби-раше малки шкафчета. Тя таеше изненади. Имаше четири разпъващи се крачета и навита по перифе-рията промазана коприна, които образуваха тясна, но практична палатка. По-нагоре бе предвидено място и за спиртна лампа. Вътрешните джобчета осигуряваха тридневен запас от суха храна. А самият връх се отвинтваше и даваше достъп до прилично количество силни напитки за извънредни ситуации — например ако Архиканцлерът ожаднееше.
Той размаха малката конусовидна чашка пред Баба и предложи:
— Малко бренди?
— Какво е туй на главата ти?
Ридкъли предпазливо опипа темето си.
— Ъ-хъм…
— Мирише ми на мед и конски фъшкии. А измишльотината за какво ти е?
Той свали мъничката клетка от главата си. В нея беше нагласена тясна пътечка за бягане, заобиколена от сложно подредени стъклени пръчици. Виждаха се и панички с храна. Насред всичко това се свираше малко, космато и в момента твърде мокро мишле.
— А, изработиха я някои от младите магьосници — обясни свенливо Архиканцлерът. — И аз се съгласих… да я изпробвам. Козината на мишлето се отърква в стъклото, изскачат искри, ясно ти е и… и…
Баба Вихронрав огледа малко позацапаната коса на Ридкъли и едната й вежда се изви нагоре.
— Леле-мале! Какво ли още ще измислят тия момчета?
— Аз не разбирам добре как работи, трябва а питаш Стибънс, но си рекох — защо да не им помогна…
— Пък и случайно тъкмо си започвал да оплешивяваш, а?
В мрака на стаята Диаманда отвори очи… стига да бяха нейните очи. Излъчваха перлен блясък.
Песента засега едва се чуваше.
И светът беше друг. В малко кътче от съзнанието си Диаманда още съществуваше и гледаше през мъглата на вълшебството. Виждаше света като плетеници от тънички лъскави линии във вечно движение, сякаш всичко наоколо бе обковано със сребърен филигран. Но не и където имаше желязо. Там линиите бяха смачкани и огънати. И светът ставаше невидим. Желязото го разкривяваше. Не биваше да припарва до желязо.
Тя стана от леглото, хвана дръжката с края на завивката и отвори вратата.
Шон Ог бе заел приблизително стойката мирно. В момента пазеше замъка и проверяваше колко дълго може да стои на един крак.
После му хрумна, че това не е подходящо занимание за изучаващ бойните изкуства, и премина към упражнение номер 19 — Двоен ритник на Падащата хризантема.
След малко осъзна, че е чул нещо. Долавяше какъв ритъм и му напомняше за цвърченето на щурец. Звукът идваше откъм замъка. Обърна се предпазливо, като внимаваше ордиот Чужбинските краища да не нахлуят, докато им е обърнал гръб.
Май се налагаше да поумува. Нали уж не пазеше от неща, които се случват във вътрешността замъка? Да си на стража означаваше да бдиш за външни опасности. В това поначало беше смисълът на замъците. Затова се градяха крепостни стени и кули. Имаше си грамаден плакат, който приложиха безплатно към „Обсадните оръжия в света“. Беше наясно с нещата.
Шон не беше светкавичен мислител, но в ума му човъркаше спомена за елфа в тъмницата. Само че онази твар беше заключена. Шон лично завъртя ключа на килията. И там навсякъде имаше желязо — неговото мамче много настояваше да има желязо.
Да, обаче…
Постара се да действа последователно. Вдигна моста, спусна решетката и за всеки случай надникна от стената, но навън бяха само здрачът и вечерният ветрец.
Вече усещаше звука. Сякаш се просмукваше от камъните и имаше зъбат ръб, който му стържеше по нервите.
Съществото не би могло да се измъкне, нали? Логично. Никой не строи тъмници, от които можещ да се измъкнеш.
Звукът играеше нагоре-надолу към високите и ниските тонове.
Шон облегна ръждивото копие на стенат извади меча си от ножницата. Умееше да го върти. Упражняваше се десет минути всеки ден и в края на тренировката провесеният чувал със слама имаше плачевен вид.
Шмугна се през задната врата и се запромъква по коридорите към тъмницата. Не зърна никого Естествено — всички отидоха на Представлението. И всеки момент щяха да се върнат, за да започнат веселбата.
Замъкът изглеждаше огромен, стар и студен Да, всеки момент.
Непременно.
Звукът спря.
Шон надникна зад ъгъла. Ето ги стъпалата ето я и отворената врата на тъмницата.
— Стой! — кресна той за всеки случай. Гласът му заподскача между каменните стени. — Стой или ще… ще… А бе, стой!
Слезе полека и се взря в тъмата под сводовете.
— Предупреждавам ви! Аз вървя по Пътя на Щастливия нефритен лотос!
И вратата на килията беше широко отворена. До нея стоеше фигура в бяло. Шон примига.
— Вие не сте ли госпожица Токли?
Тя му се усмихна. Очите й блестяха в мъжди-вата светлина.
— Носиш ризница, Шон.
— Какво, госпожице?
Той пак се озърна към отворената врата.
— Това е ужасно. Трябва да я свалиш, Шон Как ще чуваш, щом желязото ти пречи?
Шон остро усещаше празното пространство зад гърба си. Не смееше да се обърне.
— Много добре си чувам, госпожице.
Пристъпяше незабелязано в търсене на стена, по която да долепи гръб.
— Но така не чуваш истински — мълвеше Диа-манда, понесла се напред. — От желязото оглушаваш. Шон още не бе свикнал да вижда леко облечемлади жени, които го доближават със замечтан вид. Ужасно му се искаше да тръгне по Пътя на отстъплението.
Погледна настрани.
На прага на килията стоеше кльощав дългуч. Личеше, че се стреми да е по-далеч от метала наоколо.
Диаманда се усмихваше чудато.
И Шон побягна.
Незнайно как и гората се бе променила. Ридкъли изобщо не се съмняваше, че в младежките му години я изпълваха зюмбюли, иглики и… да, де, зюмбюли и тям подобни. А не проклети великански храсталаци. Все му закачаха робата, а нещо пълзящо по дърветата му събаряше шапката.
Още по-зле се чувстваше, защото Есме Вихронрав явно успяваше да им се изплъзне.
— Как го правиш?
— Винаги знам къде съм.
— И какво от това? Аз също знам къде съм.
