„А в замяна дават страх.“ Наблизо се разнесоха удари на чук. Един мъж заковаваше нещо над вратата на дома си. Озърна се втрещен, видя Маграт и се хвърли в къщата.
Бе заковал подкова над вратата.
Маграт завърза здраво коня за едно дърво и се смъкна от седлото. Почука, но не й отвориха.
Кой ли живееше тук? Тъкачът Коларов ли беше или пекарят Тъкачев?
— Отвори, човече! Аз съм — Маграт Чеснова! Нещо се белееше до прага.
Оказа се паничка, пълна с мляко.
Маграт пак се сети за котарака Грибо. Смрадлив, коварен, жесток и злопаметен… но мъркаше приятно и за него всяка вечер имаше паничка мляко.
— Хайде, де! Отваряй!
След малко резетата изскърцаха и едно око се показа зад съвсем тясна пролука.
— Какво има?
— Ти пекарят Коларов ли си?
— Не, аз съм Тъкачев, майсторът на покриви.
— А знаеш ли коя съм аз? — Госпожица Чеснова, нали? — Я ме пусни да вляза! — Сама ли сте, госпожице?
— Да.
Пролуката се поразшири, колкото да я пропусне. В стаята беше запалена една свещ. Тъкачев се дрьпна по-назад и се опря неловко в ръба на масата. Маграт надникна.
Останалите от семейството се криеха под масата Четири чифта очи се вторачиха уплашено в Маграт.
— Какво става тук?
— Ъ-ъ… — з апъна се Тъкачев. — Госпожице, не ви познах с тая шапка за летене…
— Нали и ти щеше да участваш в Представлението? Какво се случи? Къде са другите? И къде е бъдещият ми съпруг?
— Ъ-ъ…
Да, вероятно се дължеше на шлема. До този извод стигна Маграт по-късно. Някои предмети, например мечове, магьоснически шапки, корони и пръстени, поемат по нещичко от притежателите си. Кралица Инци едва ли бе избродирала и един бод от гоблен през живота си и несъмнено бе проявявала търпение, по- кратко и от времето за едно мигане.32 Маграт предпочиташе да смята, че нещо от нрава на Инци се е запазило в шлема, за да се пренесе върху нея подобно на кралска кожна болест. Тогава защо да не позволи на Инци да се справи с това положение?
Тя сграбчи Тъкачев за яката.
— Ако изломотиш „ъ-ъ“ още веднъж, ще ти отрежа ушите.
— Ъ-ъ… ъх… Тоест, госпожице… Дойдоха Господарите и Господарките, госпожице!
— Значи наистина са елфите?
— Госпожице! — Тъкачев я погледна умоляващо. — Не го казвайте! Чухме ги да минават по улицата. Бяха десетки. Отмъкнаха кравата на стария Покриварски и козата на Скиндъл, изкъртиха вратата на…
— А ти защо изнесе паничката пред прага? — сопна се Маграт.
Устата му се отвори и затвори няколко пъти. Накрая изгъгна:
— Ами таквоз, мойта Ева каза, че баба й винаги им изнасяла паница мляко, за да са довол…
— Ясно — ледено го прекъсна Маграт. — Ами кралят?
— Кралят ли, госпожице? — повтори Тъкачев, печелейки време.
— Кралят — натърти повторно Маграт. — Нисък, очите му сълзят, а ушите му стърчат, което след малко няма да важи за други уши съвсем наблизо.
Пръстите на Тъкачев се оплитаха като изтормозени змии.
— Ами… ами… ами… — Схвана какво му вещае погледът на Маграт и се прегърби. — Играхме пиесата. Казах им аз: „Я да си изиграем Танца с тоягите и кофите“, ама те — не, та не. Всичко започна както си му е редът и после… после Ония ни се из-тресоха, ама стотици наведнъж. Всички се разбягакой ме блъсна и аз се търкулнах в потока. По едно време видях как Джейсън Ог повали четирима елфи с първото нещо, дето му попадна подръка… — Значи с друг елф?
— Тъй, тъй. После намерих Ева и хлапетата, а цялата навалица се втурна лудешки към вкъщи и имаше от ония… Благородници на коне, чувах ги как се смеят, сетне се прибрахме и Ева каза да закова подковата над вратата и…
— Какво сполетя краля?
— Де да знам, госпожице. Последно помня как се кикотеше на Покриварски, като го видя със сламената перука на главата.
— Ами Леля Ог и Баба Вихронрав? С тях какво стана?
— Де да знам, госпожице. Хич не помня да съм ги виждал, ама както хората търчаха на всички страни…
— И къде се случи всичко това?
— Какво, госпожице?
— Къде се случи? — повтори Маграт, насилвайки се да говори бавно и отчетливо.
— Горе при Танцьорите, госпожице. Нали се сещате — ония стари камъни.
Тя го пусна.
— О, да. Недейте нищичко да казвате на Маграт, тя не бива да знае. Танцьорите, значи? Ясно.
— Не е заради нас, госпожице! Беше само науж-ким!
— Ха!
Тя дръпна резетата.
— Къде отивате, госпожице? — попита Тъкачев, които не би победил в общо ланкърско състезание по схватливост.
— А според теб накъде съм се запътила?
— Но, госпожице, не може да вдигате желязо срещу…
Тя тресна вратата с все сила. И ритна паницата толкова свирепо, че пръсна мляко до отсрещната страна на улицата.
Джейсън Ог пълзеше предпазливо в подгизналите папрати. Зърна някого на броени крачки от себе си. Вдигна камъка и…
— Джейсън?
— Ти ли си, Тъкачев?
— Не, аз съм Шивачев.
— Къде са другите?
— Калайджийски и Пекарев ей сега намериха Дърводелски. Ти виждал ли си Тъкачев?
— Не съм, ама видях Коларов и Покриварски.
По топлата земя трополеше дъжд и се изпаряваше в белезникава мътилка. Седмината почитатели на танца „морис“ се свряха под капещ храст.
— Леле, сутринта лошо ни се пише! — застена Коларов. — Ако тя ни намери, свършено е с нас!
— Ще ни се размине, ако намерим желязо — натърти Джейсън.
— На нея желязото хич не й вреди! Ще ни скъса задниците!
От ужас Коларов притискаше колене към гърдите си.
— За коя говориш, бе?
— За госпожа Вихронрав!
Покриварски го сръга в ребрата. Водата се стичаше от листата право на шиите им.
— Стига тъпотии, бе! Не ги ли видя ония твари? Какво си седнал да се плашиш от старата чанта?
Задниците ще ни скъса, казвам ти! Ще каже, че всичко стана заради нас!
Пано доживеем да ни го каже — промърмори Калайджийски.
Насадихме се между чука и наковалнята — отбелязаПокриварски.
— Де да бяхме там — изхленчи Коларов. — Сега и те ни търсят, и тя!
— А бе, к’во стана, докато играхме Предст… — подхвана Дърводелски.
