— О, нямам време за това — изфуча тя и щракна с пръсти.
Почака и се огледа към своите елфи.
— Не могат да стрелят — осведоми я Баба. — Пък и ти не би искала, нали? Твърде простичък край!
— Не е възможно да им попречиш! Нямаш такава сила!
— Искаш ли да научиш каква сила имам, госпожо? Тук, на тревата на Ланкър?
Тя пристъпи напред и от мощта й въздухът запращя. Кралицата беше принудена да отстъпи.
— На собствената ми земя? — изрече Баба. Пак й удари шамар, едва ли не гальовно.
— Какво става, а? — попита Баба. — Нима не можеш да ми се опълчиш? Къде е сега твойта сила, госпожо? Хайде, събери силата си, госпожо!
— Ах, ти, глупава дъртофелнице!
Усетиха го всички живи твари на два километра околовръст. Малки животинки умряха. Птици падаха от небето. И елфи, и хора се строполиха на земята, стиснали с длани главите си.
А в градината на Баба Вихронрав пчелите излетяха от кошерите.
Струяха като прегрята пара, сблъскваха се. Боботещото жужене на търтеите се смесваше с трескавото бръмчене на пчелите-работнички.
Но още по-силно се чуваше пронизителният звук, издаван от цариците.
Роевете се издигнаха в спирала над поляната, обиколиха я веднъж и полетяха. С тях се сливаха други, изскочили от първобитни кошери в задни дворове, от хралупи в дърветата. Небето почерня.
След малко в грамадния облак пролича някакъв ред. Отстрани търтеите тътнеха като бомбардировачи. Хилядите телца на работничките образуваха конус. А на върха му бяха стотината царици.
Полята притихнаха, когато роят на роевете прелетя като стрела над тях.
Цветята стърчаха самотни. Нектарът се стичаше неизпит.
Пчелите се устремиха към Танцьорите.
Баба Вихронрав падна на колене стиснала главата си.
— Не…
— О, да — възрази Кралицата.
Есме Вихронрав вдигна ръце. Пръстите й се сгърчиха от усилие и болка.
Маграт откри, че може да движи очите си. Останалата част от нея се чувстваше слаба и безполезна въпреки плетената броня и нагръдника. Значи това беше краят. Хилядолетният призрак на кралица Инци й се смееше. Тя не би се предала. А Маграт не се различаваше по нищо от десетките превзети, сковано пристъпящи женички, които само са се размотавали в дългите си рокли и са осигурявали продължението на кралската династия…
От небето се изсипа пчелен облак.
Баба Вихронрав се обърна към Маграт, която чу ясно гласа в главата си.
— Е, искаш ли да си кралица? И Маграт се освободи.
Усети как немощта изчезна, а от шлема на главата й сякаш се надигна неподправеният дух на Инци.
Още пчели се спускаха и покриваха свитото тяло на старата вещица.
Кралицата се обърна и усмивката й замръзна, щом видя как Маграт се изпъчи, закрачи към нея и без да се замисли, вдигна брадвата и я стовари в широка дъга.
Кралицата се оказа по-пъргава. Пръстите й се вкопчиха в китката на Маграт.
— О, тъй ли? — ухили се тя в лицето й. — Нима? Завъртя и брадвата падна от ръката на Маграт.
— И ти си искала да бъдеш вещица! Пчелите се стелеха като кафява мъгла и скриваха елфите — бяха твърде малка цел за стрелите, не се поддаваха на очарование, затова пък ги изпълваше решимост да убиват.
Маграт усети как костите в китката й застъргаха.
— Със старата вещица е свършено — сподели Кралицата, принуждавайки Маграт да се превие. — Няма да твърдя, че нищо не умееше. Но не беше достатъчно добра. Ти пък изобщо не ставаш за нищо.
Бавно и неумолимо навеждаше лицето й към земята.
— Защо ти не опиташ с някоя магия? — подхвърли Кралицата.
Маграт я ритна. Желязото срещна с пращене коляното на Кралицата, която изкуцука назад. Маграт се метна към нея, сграбчи я през кръста и я повали на тревата.
Изуми се, че е толкова лека. И Маграт беше кльощава, но Кралицата май изобщо не тежеше в ръцете й.
— Я гледай — надвеси се над лицето й, — че ти си била едното нищо. Всичко е в съзнанието, нали? Без очарованието ти си… …почти триъгълно лице, мъничка устица, дребен нос, но очите бяха по-големи от човешките и сега се вторачиха в Маграт с вцепенен ужас.
— Желязо… — прошепна Кралицата. Пръстите й се впиха в мишниците на Маграт, но в тях нямаше сила. Силата на елфите е в способността им да убеждават другите, че са слаби.
Маграт долови как Кралицата отчаяно напира към съзнанието й, но не успява. Шлемът… …бе паднал в калта на няколко стъпки от тях.
Имаше време само да си помисли, че по-добре да не се бе сещала, когато Кралицата нападна отново, избухвайки в колебанието й като свръхнова звезда.
Маграт беше нищо. Тя нямаше никакво значение. Беше толкова нищожна и маловажна, че дори някоя абсолютно нищожна и неимоверно маловажна твар не би я удостоила с презрението си. Като посегна на Кралицата, несъмнено заслужи да прекара цяла вечност в мъки. Не можеше да владее тялото си. И не заслужаваше. Тя не заслужаваше нищо.
Пренебрежението я биеше като градушка и разкъсваше духовната й цялост на парченца.
Никога за нищо няма да е годна. Никога няма да е красива, умна или силна. Изобщо няма да бъде нещо.
Самочувствие ли? На какво отгоре?
Успяваше да види само очите на Кралицата. И единственото й желание беше да пропадне в тях…
Отмиването на всичко от главата на Маграт Чеснова продължаваше с несекващ грохот, разпарцалосваше все нови слоеве от душата й… …докато не оголи ядрото.
Тя сви пръстите си в юмрук и го стовари между очите на Кралицата.
Настъпи миг на гибелно объркване, преди Кралицата да изпищи, и Маграт се възползва от него за повторен удар.
Не може в кошера да има повече от една царица. Муш! Гриз!
Двете се претърколиха в калта. Маграт не обърна внимание на пробождащата болка в крака си. Не забелязваше и шума наоколо, обаче напипа бойната брадва, когато цопнаха в тинеста локва. Кралицата впиваше пръсти в нея, но отново нямаше сили и Маграт успя да се надигне на колене вдигна брадвата… …и чак тогава се заслуша.
Тишината се сгъстяваше над елфите на кралицата и набързо стъкмената армия на Шон Ог, а очарованието избледняваше.
Пред залязващата луна се очертаваше някаква фигура.
И ветрецът носеше миризмата й.
Дъх на клетки за лъвове и гниещи листа.
— Той се върна — промълви Леля.
Озърна се — с грейнало лице Ридкъли вдигаше арбалета към рамото си.
— Я го свали туй!
— Само погледнете какви рога…
— Свали го, казах!
— Но…
— Стрелата просто ще мине през него. Не виждаш ли дърветата зад тялото му? Всъщност той не е тук. Не може да мине през оня праг. Но пък може да изпрати мислите си.
— Аз обаче надушвам…
— Ако беше тук, отдавна да сме се натръшкали.
Елфите се отдръпваха, за да мине Кралят. Задните му крайници не бяха приспособени за ходене на два
