— Няма нищо — успокои я Баба. — Не се засягам.
— Извинявай, Есме.
— Всичко се случва все някъде. Знам. Знам. Всичко се случва все някъде. Тъй че е все едно в края на краищата.
— Есме, избива те на континунунуумно мислене.
— Тортата е вкусна — промълви Баба, — но… ей сега ми се прииска… ама много ми се ще, Гита… да лапна едно бонбонче.
Последната дума увисна във въздуха като ехо от изстрел.
Леля спря и ръката й по своя воля се шмугна в джоба, където обикновено имаше кесийка с бонбони, по които лепнеха мъхчета. Тя се вторачи в тила на Есме Вихронрав, в стегнатия кок от посивяла коса под широката периферия на шапката.
— Бонбонче ли?
— Предполагам, че вече имаш нова кесийка — подсказа Баба, без да се обърне.
— Есме…
— Имаш да ми кажеш нещо ли, Гита? За кесийките с бонбони например?
Баба Вихронрав още гледаше напред. А Леля Ог си разглеждаше ботушите.
— Нямам, Есме — смънка накрая.
— Да ти кажа право, знаех си, че ще отидеш при Дългуча. Как успя да влезеш?
— С една от ония, особените подкови. Баба кимна.
— Гита, хич не беше задължително да намесваш и него.
— Да, Есме.
— Той е лукав като нея.
— Да, Есме.
— Опитваш се да ме умилостивиш с кротост.
— Да, Есме. Повървяха още малко.
— Какъв беше тоя танц — попита Баба, — дето твоят Джейсън и момците му изиграха, когато се натряскаха?
— Ланкърският танц на тоягите и кофите.
— Туй законно ли е?
— Общо взето, не е редно да го изпълняват пред жени. Иначе си става живо сексуално недоразумение.
— А Маграт май много се изненада, когато ти изрецитира стихотворението на приема.
— Стихотворение ли?
— Да, онуй с ръкомахането.
— А, онуй ли…
— Видях, че Верънс си записваше нещо на салфетката.
Леля отново бръкна в безформените дълбини на дрехите си и извади цяла бутилка шампанско, която наглед нямаше къде да се побере. — Е, видя ми се щастлива, както си стоеше с половинката от скъсана кална рокля и отдолу по плетена броня. Ей, знаеш ли какво чух от нея? — Какво?
— Нали помниш оня стар портрет на кралица Инци? С железните одежди? Дето по колесницата й стърчат само шипове и ножове? Та Маграт била убедена, че… че духът на Инци й помагал. Затуй облякла броня и извършила неща, които иначе не би дръзнала да помисли.
— А стига, бе — нехайно промълви Баба.
— Чуден свят — съгласи се Леля. Пак повървяха смълчани.
— Значи не си й казала, че никога не е имало кралица Инци?
— Не виждах смисъл.
— Старият крал Лули си я е измислил, защото му се искало историята да е по-романтична. Бил е малко чалнат на тая тема. Дори поръчал да изработят бронята.
— Знам. Мъжът на прапрабаба ми я изковал от тенекиено корито и две тенджери.
— Но не си сметнала за нужно да го кажеш на Маграт?
— Не.
Баба кимна.
— Брей, че смешно. Дори когато Маграт се промени напълно, пак си остава същата.
Леля Ог извади дървена лъжица от престилката си. После вдигна шапката си и внимателно свали от главата си паница със сметана, крем-карамел и плодово желе, която бе скътала.
— Хъ… Изобщо не разбирам защо отмъкваш храна — укори я Баба. — Да беше поискала, Верънс Щеше да ти напълни цяла вана с тия сладкиши.
Нали знаеш, че той не може да понася крем-карамел?
— Тъй ми е по-забавно — заинати се Леля. — Заслужавам да се повеселя малко.
Храсталакът затрещя и оттам изскочи еднорогът.
Беше луд. И разярен. Намираше се в свят, където не му беше мястото. И някой неуморно го пришпорваше.
Започна да рови с копита и наведе рога си към тях.
— Опа-а… — Леля изтърва заслужения си десерт. — Хайде, ей там има дърво. Хайде, де!
Баба Вихронрав завъртя глава.
— Не. Тоя път няма да бягам. Тя не можа да ме докопа и сега ще опитва с някакво си животно, а?
— Що не погледнеш колко е голям рогът на тая твар?
— Виждам добре — спокойно отвърна Баба. Еднорогът наведе глава още малко и се втурна напред. Леля Ог стигна до провисналите клони на дървото и подскочи…
Баба Вихронрав скръсти ръце.
— Хайде де, Есме!
— Не. Преди не мислех ясно, но сега е друго. Има някои неща, от които не е нужно да бягам.
Бялото туловище фучеше между дърветата — петстотин килограма мускули, предшествани от трийсетина сантиметра лъскав рог. Зад него оставаха струйки пара.
— Есме!
Времето на кръговете изтичаше. Пък и Баба знаеше защо умът й бе започнал да се разбягва във всички посоки, а от това й олекваше. И вече изобщо не чуваше призрачните мисли на всички останали Есме Вихронрав.
Може би някои живееха в свят, където господстват елфи. Или си мислеха, че живеят щастливо. Баба Вихронрав рядко си пожелаваше нещо, защото това беше лиготия, и все пак изпитваше сянка на съжаление, че никога няма да срещне останалите.
А може би някои щяха да умрат на тази пътека. Каквото и да направиш, милиони твои двойници ще сторят нещо друго. Някои щяха да умрат. Бе доловила предстоящата им гибел… смъртта на други Есме Вихронрав. И не можеше да ги спаси, защото случайността не го позволяваше.
По милиони хълмове тичаше момиче, на милиони хълмове решаваше девойка, на милиони пътеки стоеше жена…
До една различни, до една еднакви.
Единственото, което й беше по силите да стори за тях, беше с все сила да се мъчи да остане каквато е.
Тя рязко изпъна ръка.
И на няколко крачки от нея еднорогът се блъсна в невидима стена. Размаха крака във въздуха, тялото му се сгърчи от болка и се плъзна на гръб към Баба.
— Гита — промълви Баба, докато животното се мъчеше да стане, — свали си чорапите, вържи ги на оглавник и ми го подай полека.
— Есме…
— Какво?
— Не нося чорапи.
— Ами оня хубав чифт в червено и бяло, дето ти го подарих на Прасоколеда? Сама ги изплетох. Знаеш колко мразя плетенето.
