— Да, ама тая вечер е топло. Обичам… нали се сещаш, да се проветрявам.
— Толкоз се измъчих, докато изкусуря петите.
— Извинявай, Есме.
— Е, поне бъди добра и изтичай до мойта къща. Донеси всичко, което е в дъното на шкафа.
— Дадено, Есме.
— Но първо се отбий при твоя Джейсън и му кажи да разпали огнището в ковачницата.
Леля Ог се вторачи в борещия се еднорог, който се страхуваше до смърт от Баба, но не можеше да избяга.
— Ох, Есме, нали няма да помолиш нашичкия Джейсън да…
— Изобщо няма да го моля. Не моля и теб. Баба Вихронрав си свали шапката и я запрати в храстите. Без да изпуска от поглед животното, вдигна ръка към стоманеносивия си кок и извади крепящите го фиби.
Косата се разстла на вълни до кръста й, щом Баба тръсна глава.
Леля гледаше омаяна и вцепенена как Баба откъсва един-единствен косъм.
После ръцете й извършиха сложни движения във въздуха — правеше примка от нещо прекалено тънко, за да се вижда. Без да се плаши от размахания насреща й рог, тя нахлузи примката на шията на еднорога и я затегна.
Колкото и да се боричкаше, разхвърляйки буци пръст с неподкованите си копита, еднорогът се изправи.
— Туй няма да го задържи — възрази Леля Ог, плъзгайки се надолу по ствола на дървото.
— Мога да го задържа и с паяжина, Гита Ог. С паяжина. Сега върви да свършиш каквото ти казах.
— Добре, Есме.
Еднорогът отметна глава и изцвили диво.
Половината град чакаше, когато Баба влезе в Ланкър, а зад нея еднорогът напразно се опитваше да запъне копита в земята. Кажеш ли нещо на Леля Ог, казваш го на всички.
Животното подскачаше на неимоверно тънкия си повод, опитваше се да срита непредпазливите, но не успяваше да се изтръгне на свобода.
Джейсън Ог, който още носеше празничните си дрехи, стоеше неспокойно пред отворената врата на ковачницата. Свръхпрегрят въздух изскачаше от комина.
— Господин ковачо — рече му Баба Вихронрав, — имам една работа за теб.
— Ъ-ъ… туй е еднорог, като гледам.
— Позна.
Еднорогът изцвили отново и завъртя червените си луди очи към Джейсън.
— Никой нивгаш не е подковал еднорог — сподели ковачът.
— Значи ти е дошло време да се прославиш още повече — увери го Баба.
Гъмжилото напираше в желанието си да види и чуе, като в същото време се пазеше от копитата. Джейсън се почеса по брадичката с чука.
— Знам ли…
— Я ме чуй, Джейсън Ог. — Баба подръпваше повода, а еднорогът обикаляше в кръг. — Можеш да подковеш всяка твар, която ти доведат. Но си има цена, нали?
Джейсън се озърна панически към Леля. Тя се посмути.
— Нивгаш не ми е споменавала — отрече Баба, която както винаги разчете изражението на Леля по тила й.
Сетне се наведе към Джейсън, едва ли не увиснала на мятащото се животно.
— А цената за умението да подковеш всяка твар, дето някой ще ти я доведе… е да подковаваш всяка твар, дето ти я довеждат. Цената да си най-добрият винаги е… че си принуден да бъдеш най-добрият. И ти я плащаш досущ като мен.
Еднорогът откърти една педя дърво от рамката на вратата.
— Ама желязо… — проточи Джейсън. — И гвоздеи…
— Е, какво има?
— Желязото ще го убие. Прикова ли желязо на тялото му, ще го затрия. А в мойта работа няма убийства. Никога нищо не съм погубил. Цяла нощ се мъчих с оная мравка, ама тя нищичко не усети. Няма да навредя на никоя твар, дето нищо лошо не ми е сторила.
— Гита, ти донесе ли ония неща от шкафа ми?
— Да, Есме.
— Дай ги тук тогаз. А ти, Джейсън, просто раздухай огъня в ковачницата.
— Ама нали ако кова с желязо, ще го…
— Че казах ли нещо за желязо? Рогът изби камък от стената на една стъпка от главата на Джейсън. Той се примири.
— Ама и ти влез, че да го укротяваш. Нивгаш не съм подковавал такъв жребец, без да го държат поне двама мъжаги и някое хлапе.
— Ще прави каквото се иска от него — обеща Баба. — Не може да ми се репчи.
— Тая твар уби стария Скроуп — обади се Леля Ог. — Нямам нищо против подковите да я затрият.
— Засрами се, жено — сгълча я Баба Вихронрав — Туй е животно. Те не убиват. Само ние, по висшите раси, умеем да убиваме. И по туй също се отличаваме от животните. Сега ми дай чувала Тя завлече беснеещия еднорог през отворената двукрила врата и неколцина мъже побързаха да я затворят. Миг по- късно удар с копито проби дупка в дъските.
Ридкъли дотича, метнал на рамо огромния си арбалет.
— Казаха ми, че еднорогът пак се появил! Поредната дъска се нацепи на трески.
— Вътре ли е? Леля кимна.
— Тя го довлече чак от гората.
— Но тая гадост е див звяр! Леля Ог се почеса по носа.
— Е, прав си… но пък тя е подходяща да укротя ва еднорози. Туй няма нищо общо с вещерството.
— За какво говорите?
— Аз пък си мислех — с досада рече Леля, — че всеки знае някои неща за покоряването на еднорозите. Намеквам ти деликатно точно кой може да се справи с еднорог, схвана ли? Тя, нашта Есме винаги успяваше да тича по-бързо от теб. Можеше да изпревари всеки мъж.
Ридкъли се вцепени със зейнала уста.
— А пък аз — продължи Леля — гледах да се спъна в първия корен, дето видя по пътя си. По нявгаш голямо търсене на корени падаше, та по скоричко да тупна на земята.
— Искате да кажете, че след като заминах, тя никога не е…
— Ей, я не ми се размеквай. Бездруго на наште години е все тая какво е било. Изобщо нямаше да й щукне тоя номер, ако ти не се беше изтресъл. — Леля май се подсети за нещо.
— Да си виждал Казанунда наскоро?
— Приветствам те, моя малка розичке — обади се весел и обнадежден глас.
Леля дори не се обърна.
— Много те бива да изскачаш зад гърба на хората.
— Прочут съм с това, госпожо Ог.
В ковачницата настана тишина. После чукът на Джейсън заудря полека.
— Какво правят вътре? — учуди се Ридкъли.
— Не знам, ама оная гадина спря да рита — подхвърли Леля.
— Госпожо Ог, а какво имаше в чувала? — попита Казанунда.
— Каквото тя ми каза да взема. Старият й сребърен сервиз за чай. Семейно наследство. Виждала съм го два пъти и вторият път беше, когато го пъхнах в чувала. Не вярвам някога да го е слагала на масата. Има и каничка за мляко, дето е като смешна крава.
Още хора се събираха пред ковачницата. Тълпата вече запълваше площада.
Ударите на чука заглъхнаха и гласът на Джейсън прозвуча точно зад вратата:
— Ей сега излизаме.
