— Ще бъдете ли така добър да ме придружите? Мисля, че е по-добре да видите със собствените си очи. Много досадна случка.
Архиканцлерът се озърташе любопитно. Рядко имаше възможност да разгледа градината, влязла на челно място в раздела „Как не бива да го правите“ във всички наръчници по озеленяване.
Градината бе стъкмена (във всеки възможен смисъл на тази дума) от прочутия или по-скоро печално известния дизайнер на пейзажи и разностранен изобретател Скапания тъпанар Джонсън. Неговата разсеяност и слепота за елементарната математика правеха рискована всяка крачка по пътеките. А неговата гениалност — е, доколкото Ридкъли се престрашаваше да му припише подобно свойство — беше напълно противоположна на дарбата, успяваща да създаде паркове, които процъфтяват под влияние на още неразгаданите, но благотворни тайни сили на земята.
Никой не би успял да посочи точно на какви сили е разчитал Скапания тъпанар при проектирането на градината, но звънящият слънчев часовник честичко експлодираше, чакълената настилка по пътеките като че бе склонна към самоубийство, а вече имаше три инцидента със спонтанно стапяне на пейки от ковано желязо.
Патрицият въведе госта си през порта в подобие на гълъбарник. Скърцаща спирала от дървени стъпала се издигаше по стената отвътре. Няколко от неунищожимите диви гълъби на Анкх-Морпорк сумтяха и май дори се кискаха в сенките.
— Какво е това? — озадачен попита Архиканцлерът, под когото стълбата простенваше.
Лорд Ветинари извади ключ от джоба си.
— Доколкото ми е известно, според първоначалния замисъл на господин Джонсън е трябвало да бъде пчелен кошер. Тъй като не се намират триметрови пчели, наложи се да приспособим сградата за други цели.
Той отвори вратата към голяма квадратна стая с широк неостъклен прозорец във всяка стена. Около прозорците имаше хитроумни дървени конструкции с камбанки на пружинки. Явно никое по-едро крилато същество не можеше да влети в стаята, без да се разнесе звън.
А по средата върху една маса се бе накокошинила най-грамадната птица, която Ридкъли бе виждал през живота си. Изви глава към него и му хвърли поглед с едното си жълтеникаво оченце.
Патрицият бръкна в джоба си и извади буркан маринована копърка.
— Тази ни завари малко неподготвени. Минаха почти десет години от получаването на предишното послание. Преди поне винаги имахме скумрия в каче с лед.
— Това не е ли Безцелен албатрос? — пожела да се увери Архиканцлерът.
— Именно. И то старателно обучен. Ще отлети обратно тази вечер. Шест хиляди мили само с бурканче копърка и бутилка сос за риба, която моят писар Дръмнот изровил някъде в кухнята. Изумително.
— Извинете, но накъде ще отлети?
Патрицият се обърна с лице към него.
— Нека си изясним въпроса. Няма да отлети към Уравновесяващия континент. И това не е една от птиците, по които Ахатовата империя изпраща посланията си. Всеизвестен факт е, че ние не поддържаме никакви връзки с онази митична страна. Птицата не е първата, появила се след много години, и не е донесла странно и смущаващо послание. Достатъчно ясно ли се изразявам?
— Не.
— Доволен съм.
Макар Муструм Ридкъли да притежаваше едър и едновременно с това пъргав мозък, двусмислиците и двуличието не бяха предпочитаната му територия. Вторачи се в яката и наглед опасна човка.
— Съвсем си прилича на проклет албатрос. Нали и вие потвърдихте? Тоест, не е ли…
Лорд Ветинари изрази с жест досадата си.
— Да оставим настрана уроците по орнитология. Важното е, че птицата носеше в кесийката за съобщения ето това листче…
— Не искате ли да кажете всъщност, че не е носила листчето? — измънка Ридкъли, който се мъчеше да намери някаква твърда опора за ума си.
— А, да. Разбира се, точно това имах предвид. Ето листчето, което птицата не е донесла. Разгледайте го.
— Прилича на рисунка — отбеляза Архиканцлерът.
— Пиктограми, с които пишат в Ахатовата империя.
— Значи в края на краищата не са пиктограми, така ли?
— Правилно, правилно — въздъхна Патрицият. — Виждам, че напредвате бързо в основите на дипломацията. А сега… вашето мнение, моля.
— Ами прилича ми на „Драскулка, драскулка, драскулка, Магесник“.
— От което стигате до заключението, че?…
— Захванал се е с нашия Занаят, защото не го е бивало в правописа ли? Всъщност кой го е писал? Тоест… нарисувал?
— Не знам. Великите везири пращаха по няколко реда от време на време, но както се досещам, напоследък там има безредици. Забележете, че липсва подпис. И въпреки това не мога да пренебрегна посланието.
— Магесник ли… — замислено промърмори Ридкъли.
— А пиктограмите означават „Изпратете ни веднага Най-големия“ — подсказа Лорд Ветинари.
— …магесник… — мънкаше си под носа Архиканцлерът и почукваше с нокът по листчето.
Патрицият подхвърли копърка на албатроса, който я погълна алчно.
— Империята разполага с армия от един милион мъже — подхвана управникът на Анкх-Морпорк. — За наше щастие тамошните владетели предпочитат да се преструват, че извън пределите на Империята има брулена от ветровете безполезна пустош, населена с призраци и вампири. Обикновено не проявяват дори нищожен интерес към нашите дела. Късметлии сме, защото те са лукави, богати и могъщи. Да си призная, вече разчитах, че са ни заличили от паметта си. Но ето… Разчитам, че ще успея веднага да им пратя окаяника, от когото имат нужда, и отново ще забравя за Империята.
— …магесник…
— Дали самият вие не се нуждаете от отпуск? — попита Патрицият с намек за надежда в гласа си.
— Кой, аз ли? Не понасям екзотичната кухня — припряно изрече Ридкъли и повтори тихичко: — Магесник…
— Тази дума явно събуди интереса ви — подхвърли Лорд Ветинари.
— Виждал съм я вече изписана така. Само че не помня къде беше…
— О, уверен съм, че ще си спомните. И още преди часа за следобедния чай ще изпратите Най-големия магьосник, както ще да се изписва, в Империята.
Ченето на Архиканцлера увисна.
— На шест хиляди мили? С магия?! Имате ли представа колко е трудно?
— Държа да остана неосведомен по въпроса.
— Освен това — продължи Ридкъли — онези там са… ъ-ъ, чужденци. Мислех си, че имат предостатъчно свои магьосници.
— Едва ли аз мога да ви осветля по въпроса.
— И не знаем за каква цел им е нужен магьосникът, така ли?
— Не знаем. Убеден съм обаче, че все ще намерите някого, от когото да се лишите без особени затруднения. Струва ми се, че сте мнозина там, в Университета.
— Исках да кажа, че чужденците може да са намислили някаква ужасяваща злина. — Незнайно защо Архиканцлерът пак се сети за Декана и изведнъж се ободри. — Как мислите, дали няма да се задоволят просто с голям магьосник, а?
— Оставям това изцяло на вашата преценка. Но ще бъда доволен, ако до довечера мога да изпратя на свой ред съобщение, че Най-големият магьосник е потеглил накъдето трябва. После можем да забравим случая.
— Естествено ще бъде извънредно трудно да върнем колегата — промърмори Ридкъли, а Деканът все не му излизаше от ума. — На практика ще бъде невъзможно — добави той с неуместна радост. — Сигурно ще се мъчим месеци наред, но напразно. Да, ще опитаме всичко по силите си, само че няма да постигнем успех.
