По дяволите!
— Виждам, че горите от нетърпение да приемете предизвикателството на тази трудна задача. Не ме оставяйте да ви губя времето, вместо да се втурнете към Университета и да вземете съответните мерки.
— Хм, все пак… магесник. Напомня ми смътно за нещо. Виждал съм я тази дума.
Акулата не се замисли. Този процес е неприсъщ за акулите. Знакът „=“, общо взето, изчерпва мисленето им. „Виждам“ = „изяждам“.
Но докато пореше лагуната като стрела, мозъчето й се просмукваше полека с определени екзистенциални опасения, по-простичко казано — със съмнения.
Знаеше, че е най-голямата акула наоколо. Всички, които бяха дръзнали да й се опълчат, или избягаха, или се натъкнаха на доброто старо „=“. И все пак тялото й твърдеше, че нещо я догонва със страховита скорост.
Обърна се грациозно във водата и тутакси видя стотици крака и хиляди пръсти, сякаш ненадейно попадна в магазин за деликатеси.
Много неща се вършеха в Невидимия университет и за жалост обучението беше сред тях. Преподавателите отдавна бяха застанали безстрашно лице в лице с препятствието и бяха усъвършенствали всевъзможни методи, за да го заобиколят. Никой не възразяваше, защото студентите правеха съвсем същото.
Системата действаше без засечки и както често става, полека се превръщаше в традиция. Нямаше спор, че се изнасят лекции, защото бяха вписани черно на бяло в учебната програма, фактът, че никой не присъства, беше несъществена дреболия. Понякога се чуваха твърдения, че в такъв случай лекциите не се изнасят изобщо, но никой не ги посещаваше, за да провери дали е вярно. Освен това бе изтъкнат контрааргументът (от Лектора по Оплетено мислене3), че лекциите се провеждат по Същество, значи всичко е наред.
Затова обучението в Университета се опираше предимно на прастария метод да събереш множество млади хора в близост до множество книги с надеждата, че нещо ще прескочи от едното множество в другото. А младите хора съответно се поставяха в близост до кръчмите и пивниците със същата надежда.
Беше средата на следобеда. Професорът по Неопределени изследвания изнасяше лекция в учебна зала 3Б, а задрямването му по същото време в кресло пред камината беше формална подробност, на която никой тактичен човек не би наблегнал.
Ридкъли го срита в глезените.
— Ох!
— Извинявай, че те прекъсвам, Професоре — нехайно изрече архиканцлерът. — Боговете да са ни на помощ, но трябва да свикам Съвета на магьосниците. Къде са останалите?
Професорът си разтърка краката.
— Знам, че Лекторът по Съвременни руни по програма е в зала ЗБ4. Но не знам къде е всъщност. Заболя ме, да знаеш…
— Събери всички. В моя кабинет. След десет минути.
Ридкъли разчиташе безрезервно на този подход. Един не толкова праволинеен ръководител би започнал да обикаля Университета, за да издири нужните му хора. Ридкъли обаче намираше само едного и му вгорчаваше живота, докато всичко станеше според желанията на Архиканцлера.5
Нищо в природата нямаше толкова много стъпала. Вярно, разни твари можеха да се похвалят с множество крака — онези гърчещи се, влажни неща под камъните, — но пък техните крака завършваха простичко, без никакви финтифлюшки като пръсти.
Същество, по-схватливо от акулата, би станало поне малко предпазливо.
Но свойството „=“ се намеси коварно и я тласна напред.
Така акулата направи първата си грешка.
А в подобни обстоятелства „една грешка“ = „небитие“.
Ридкъли чакаше нетърпеливо, а старшите магьосници се точеха един по един, откъснати без време от важните си занимания в зала 3Б. Знае се, че старшите магьосници имат нужда от много лекционни часове, за да смелят подобаващо погълнатата храна.
— Всички ли сте тук? Да, тук сте. Сядайте сега и ме слушайте внимателно. Тъй… Значи, при Ветинари не е долитал никакъв албатрос. И не е изминал цялото разстояние чак от Уравновесяващия контиент, нито пък носи смахнато послание, с което явно ще трябва да се съобразяваме. Проумяхте ли?
Старшите магьосници се споглеждаха.
— Ами… Май някои подробности имат нужда от допълнителни разяснения — престраши се Деканът.
— Може би защото ви говорех с езика на дипломацията.
— А дали ще те затрудни прекалено да бъдеш малко… хм… по-недискретен?
— Трябва да пратим магьосник в Уравновесяващия континент — отсече Ридкъли. — И то до времето за следобедния чай. Помолили са Ветинари да имат на разположение Най-големия магьосник и май се налага да им подберем някого. Само че го пишат „магесник“…
— Ууук?
— Кажи, Библиотекарю.
Библиотекарят на Невидимия университет, който до този миг дремеше с глава на масата, вече се бе изопнал от прилив на бодрост. Бутна енергично креслото си и размахал ръце, за да пази равновесие, напусна стаята в тромав бяг.
— Май си спомни, че някой не е върнал книга навреме — подсмихна се Деканът. Сниши глас: — Между другото само аз ли смятам, че присъствието на маймуна сред персонала накърнява престижа на Университета?
— Само ти — невъзмутимо потвърди Архиканцлерът. — Имаме единствения библиотекар, който може да откъсне с крак нечия ръка. Това вдъхва респект у хората. Онзи ден шефът на Гилдията на крадците ме питаше дали не можем да превърнем и техния библиотекар в маймуна. Да не говорим пък, че е единственият сред вас, мухльовци, които успява да остане буден повече от час на ден. Както и да е…
— Да, но според мен това е срамно — упорстваше Деканът. — И не може дори да се твърди, че е истински орангутан. Четох книга за видовете маймуни. Там пише, че господстващият мъжкар в групата имал огромни издути бузи. Да сте забелязвали Библиотекарят да има такива бузи? Едва ли. И…
— Декане, млъкни! — прекъсна го Ридкъли. — Чудя се дали да те пусна в командировка до Уравновесяващия континент.
— Не виждам защо повдигането на един напълно уместен въпрос трябва да… Моля?!
— Искат Най-големия магьосник. Защо ли се сетих първо за теб, а?
„Защото си единственият измежду познатите ми, който успява да седи на два стола едновременно“ — добави на ум.
— В Империята? — изписка Деканът. — Мен?! Нали там мразят чужденците?
— И ти ги мразиш. Значи ще се погаждате превъзходно.
— Дотам има шест хиляди мили! — хвана се за друга сламка жертвата. — Всеизвестно е, че такова разстояние е прекалено голямо за магии.
— Ъ-ъ… Всъщност това твърдение е неправилно — прозвуча глас откъм другия край на масата.
Всички се озърнаха към Пондър Стибънс, най-младия и потискащо усърден член на преподавателския състав. Подмяташе в ръцете си сложен механизъм от плъзгащи се дървени летвички и зяпаше колегите си над горния му край.
— Ъ-ъ… Няма да е особено труден проблем. Макар досега да се е смятало за неосъществимо, аз съм сигурен, че всичко е въпрос на компенсиране на кинетична енергия и относителна скорост.
След думите му настъпи тишина, изпълнена с недоумение и подозрение, както ставаше обикновено.
