Тери Пратчет
Интересни времена
Има едно проклятие. То гласи:
„Дано живееш в интересни времена!“
Ето тук боговете си играят с живота на хората — на място, което едновременно е игрална дъска… и целият свят.
И Провидението винаги печели.
Защо ли винаги печели?… Повечето богове хвърлят зарове, но Провидението играе шах и откриваш твърде късно, че през цялото време е имал две царици на дъската.
Провидението печели. Поне така разправят. Каквото и да се случи, по-късно казват, че било дело на Провидението.1
Боговете са способни да приемат образ по желание, но една от особеностите, която не им е по силите да променят, са техните очи. Трудно е да се твърди, че Провидението изобщо има очи — просто дупки с безкраен мрак, изпъстрен от нещица, дето може да са звезди, ама може и да не са.
Той примига, усмихна се на другите играчи със самодоволството на хитрец, който ей сега ще обере останалите, и рече:
— Обвинявам Висшия жрец на Зеленото расо, който е в библиотеката и още стиска двуръчната брадва.
С това победи.
И грейна насреща им.
— Никой не понашя нешештните пешалби — изръмжа през едрите си зъби Офлър, Бога — Крокодил.
— Е, може би днес съм решил да си угодя на прищевките — отвърна Провидението. — Някой сеща ли се за друго забавление?
Боговете вдигнаха рамене.
— Да поиграем на Луди крале, а? — учтиво предложи победителят. — Или на Влюбени, осенени от звездите?
— На тая последната май загубихме правилата — подхвърли Слепия Йо, шефът на боговете.
— Ами на Мореплаватели, захвърлени незнайно къде от бурята?
— В нея винаги печелиш — оплака се Йо.
— На наводнение и суша? — подсказа Провидението. — Тя поне е лесна.
Върху игралното поле се разстла сянка. Всички вдигнаха глави.
— Аха… — промълви Провидението.
— Да започнем играта — предложи Дамата.
Открай време имаше спорове дали новодошлата изобщо може да бъде определена като богиня. Несъмнено никой с нищо не се облажваше, ако я почиташе, а и тя се отличаваше с навика да изникне ненадейно там, където най-малко я очакват. Хората, които разчитаха на нея, рядко оцеляваха. Хрумнеше ли им да й градят храм, в него непременно се забиваше мълния. По-благоразумно беше да жонглираш с наточени брадвички върху изопнато въже, отколкото да произнесеш името й. Затова нека само я наречем Сервитьорката в кръчмата „Последен шанс“.
Обикновено я споменаваха като Дамата, а очите й бяха зелени, но не като човешките — изпълваше ги равномерно изумрудено сияние. Според мълвата това й беше любимият цвят.
— Аха — пак промърмори Провидението. — И каква ли игра си намислила?
Тя седна срещу него. Останалите се споглеждаха. Май се мътеше нещо интересно. Тези двамата бяха прастари врагове.
— Какво ще кажеш за… — Дамата сякаш се подвоуми — …Могъщи империи?
— А, тая я мражя! — Офлър наруши внезапно настъпилата тишина. — Накрая вшишки умират.
— Да — потвърди Провидението, — доколкото ми е известно, все така става. — Кимна на Дамата и с глас, който издават печените комарджии, питащи „Каре аса ли бие всичко?“, се осведоми: — Гибел на могъщи родове? Съдби на народи, висящи на косъм?
— Непременно — потвърди тя.
— О, бива! — Провидението махна с ръка над игралната дъска. Появи се Светът на Диска. — И къде ще играем?
— На Уравновесяващия континент — реши Дамата. — Където пет благородни рода се борят за надмощие вече цели столетия.
— Сериозно? — учуди се Йо. — И що за родове са те?
Поначало той рядко се занимаваше с отделните човеци. Грижеше се за светкавиците и гръмотевиците, затова от неговата гледна точка единственото предназначение на човечеството беше да се мокри и от време на време да се овъглява.
— Хонг, Сунг, Танг, Максуини и Фанг.
— Тия ли били? — изсумтя Йо. — Не знаех, че са благородници.
— Няма спор, щом са свръхбогати и са обрекли досега милиони хора на мъчения и гибел, защото така им е било изгодно или пък за да задоволят гордостта си.
Боговете закимаха сериозно. Такова поведение определено отличаваше благородниците. Самите те не биха се поколебали да постъпят по съвсем същия начин.
— Ама жащо и Макшуини? — недоумяваше Офлър.
— О, много древен и издигнат род — увери го Провидението.
— Тъй жначи…
— И всичките си оспорват властта над Империята — добави Провидението. — Чудесно. Кои си избираш?
Дамата огледа прострялата се пред тях история в действие.
— Хонг са най-могъщи. И докато си приказваме, продължават да превземат градове. Изглежда, че Провидението е благосклонно към тях.
— Ясно, ти ще си избереш по-слабичък род.
Провидението отново махна с ръка. Появиха се пионките и започнаха да се движат по игралното поле, сякаш бяха одушевени. Разбира се, точно така си беше.
— Само че — побърза да каже той — няма да използваме зарове. Не ти вярвам. Както ги подмяташ, не виждам къде падат и колко точки показват. Ще играем с остра стомана, тактика, политика и война.
Дамата кимна.
Провидението се взря в противничката си.
— Очаквам твоя ход.
— Вече го направих — усмихна му се тя.
Той сведе поглед.
— Не виждам твоите пионки.
— Още не са се появили на дъската.
Дамата разтвори ръка.
На дланта й имаше нещо в черно и жълто. Тя го подухна и то разтвори крилцата си.
Пеперуда.
Провидението винаги печели…
Е, поне когато другите се придържат към правилата на играта.
Според учението на философа Ли Тин Уидъл хаосът се намира в най-голямо изобилие там, където някой се стреми да въведе ред. И хаосът винаги надмогва реда, защото е по-способен организатор.???
Това е пеперудата на бурите.
Вижте крилцата, малко по-назъбени по краищата, отколкото е присъщо на пърхащите буболечки. Истината е, че благодарение на фракталния характер на Вселената тези неравни краища са безкрайни —
