той.
Ваймс се зазяпа в сумрака. В настоящия момент от живота си ефрейтор Нобс трудно би представил удовлетворителни доказателства дори към точно кой вид разумни същества принадлежи.
— О, богове! — промълви отново Командирът на Стражата. — Предполагам, че той ще има свой герб?
— И то превъзходен.
— Аха…
Всъщност Ваймс дори не искаше да се сдобие с герб. Само допреди час с удоволствие би си измислил оправдание да не дойде тук, както бе постъпвал неведнъж. Но…
— Ноби? О, богове!…
— Е, може да се каже, че съм много доволен от нашия разговор — отбеляза Дракона. — Старая се да попълвам нашите архиви. Хъ-хъ. Между другото, как се справя с живота младият капитан Керът? Чух, че младата дама, с която се е сближил, е върколак. Хъ-хъ.
— Нима? — сви вежди Ваймс.
— Хъ-хъ. — В здрача Дракона май намигна съзаклятнически. — Наясно сме с подобни подробности!
— Капитан Керът се справя чудесно с живота — изрече Ваймс с най-ледения си тон. — Винаги.
Затръшна вратата на излизане. Пламъчетата на свещите потрепнаха.
Редови стражник Ангуа излезе от тясната пресечка, оправяйки колана на униформата си.
— Според мен всичко мина добре — сериозно промълви Керът — и така ще укрепим уважението на гражданството към силите на реда.
— Пфу! Ръкавът на онзи тип!… Чудя се дали някой му е обяснявал защо дрехите трябва да се перат — промърмори Ангуа и си изтри устата.
По навик тръгнаха със спестяващите енергия крачки на полицаи. Ваймс често казваше, че ходенето е важна част от работата на ченгетата, и понеже Командирът бе изрекъл тези слова, Керът му вярваше. Обикаляне и разговори. Мини навсякъде и разприказвай достатъчно хора, накрая ще стигнеш и до отговорите на въпросите си.
„Уважението на гражданството“ — повтори си наум Ангуа. Типично за Керът. Е, всъщност Ваймс го казваше… макар че след това сър Самюъл честичко плюеше с досада. Керът обаче му вярваше. И тькмо той бе предложил на Патриция закоравелите престъпници да получат шанс за „принос към доброто на града“, като ремонтират домовете на възрастни хора. Така към мъките на старостта се добави нов, непознат досега ужас. Отгоре на всичко поради равнището на престъпността в Анкх-Морпорк холът на една баба бе толкова често облепян с нови тапети, че след половин година тя едва влизаше в стаята.9
— Открих нещо много любопитно и ще ти бъде интересно да го видиш — сподели Керът след малко.
— Виж ти — промълви Ангуа.
— Но няма да ти кажа предварително какво е, иначе ще разваля изненадата.
— Ами добре. — Ангуа поумува и добави: — Питам се дали ще е толкова интересно като колекцията от минерали, която ми показа миналата седмица?
— Беше чудесна, нали? — въодушеви се Керът. — Минавал съм по онази улица десетки пъти, а дори не подозирах, че там имало музей на минералите! Какви силикати само!
— Изумително! Да се чудиш защо хората не напират на тълпи да ги разгледат…
— И аз не мога да разбера причината…
Ангуа за пореден път си напомни, че в душата на Керът май нямаше дори следа от способността да схваща иронията. Внушаваше си, че не е негова вината, дето е бил отгледан от джуджета в някаква затънтена мина и се захласва по разни скални парчета. А по-миналата седмица ходиха в стоманолеярна. Извънредно интересно…
И все пак… Всички изпитваха искрена симпатия към Керът. Дори онези, които той арестуваше. Дори стариците, които бяха принудени да живеят с неизветряващата воня на прясна боя. И тя харесваше Керът. До забрава. Затова щеше да й бъде толкова трудно да се раздели с него.
Ангуа беше върколак. В това се коренеше проблемът. Или през цялото време си нащрек, за да не научи никой, или през цялото време забелязваш как те заобикалят и си шепнат зад гърба ти.
А Керът нямаше нищо против. Дразнеше се обаче, че другите имат нещо против. Ядосваше се и че уж дружелюбно настроените им колеги не забравяха да носят по нещо сребърно. Тя виждаше, че Керът се притеснява. Долавяше как напрежението набира сила, а той не знае какво да стори.
Явно в приказките на баща й имаше нещо вярно — забъркаш ли се с нормалните хора извън краткото гастрономическо общуване, все едно си скочила доброволно в сребърен рудник.
— Както чувам, догодина след празненствата ще има страхотна заря — обади се Керът. — Обичам фойерверките.
— Струва ми се твърде странно — отвърна Ангуа, връщайки се в настоящето — в Анкх-Морпорк да празнуват толкова тържествено факта, че преди триста години е имало гражданска война.
— Че защо не? — учуди се той. — Нали сме победили.
— Може да се каже и че сте били победени.
— Винаги гледай на нещата откъм добрата им страна. Ето, стигнахме.
Тя вдигна поглед към табелата. Вече умееше да чете джуджешките руни.
— „Музей на джуджешкия хляб“. Ау… Нямам търпение да го разгледам.
Керът кимна щастливо и отвори вратата. Лъхна ги миризма на древни трохи.
— Ехо-о-о! Господин Хопкинсън! — Никой не отговори. — Е, той излиза понякога.
— Вероятно когато вълнението му дойде в повечко — не се сдържа Ангуа. — Хопкинсън ли каза? Не е име на джудже, нали?
— А, той си е човек — потвърди Керът и пристъпи вътре. — Но е изумителен познавач. В хляба е смисълът на живота му. Написал е най-неоспоримия труд за нападателното пекарско изкуство. Ами… Щом не е тук, ще взема два билета и ще му оставя два пенса на бюрото.
Не личеше господин Хопкинсън да приема много посетители в музея. Имаше прах по пода, по музейните витрини и особено по експонатите. Повечето бяха с класическата форма на кравешки изпражнения, намекваща и за вкуса им, но се виждаха също кифлички, понички за близък бой, смъртоносни метателни банички и всевъзможни други разновидности, измислени от раса, която отдавна знаеше колко решаващ е въпросът с изхранването на бойното поле.
— И какво търсим? — попита тя разсеяно, вдишвайки дълбоко.
Във въздуха се усещаше отвратително познат полъх.
— Това е… Готова ли си за изненадата? Това е… Бойната франзела на Б’хриан Кървавия топор! — заяви Керът, който още тършуваше в чекмедже на бюрото до входа.
— Франзела, значи? Довел си ме да гледам франзела?
Ангуа пак подуши. Да. Кръв. Прясна кръв.
— Точно така — потвърди той. — Изложена е тук само за две седмици. Именно с тази франзела в ръце се е хвърлил в Битката в долината Куум и повалил петдесет и седем тролове… — Керът изведнъж поукроти тона. — Да де, било е отдавна и не бива древната история да ни заслепява за реалностите на мултиетническото общество във Века на плодния прилеп.
Изскърца врата.
— Тази бойна франзела… — обади се Ангуа от някъде другаде. — Черна е, нали? И доста по-голяма от стандартния размер?
— Ами да, позна — съгласи се Керът.
— А господин Хопкинсън… Нисичък ли е? И с къса козя брадичка?
— Той трябва да е.
— И със смазан череп, така ли?
— Какво?!
— По-добре ела да погледнеш — смънка Ангуа, отстъпвайки заднешком.
Кралският хералдически дракон седеше сам сред своите свещи.
