„Ето какъв бил сър Самюъл Ваймс, Командирът на Стражата. Глупак. Явно не вижда нищо отвъд значката си. И такива хора се издигат на високи постове напоследък… Все пак и от тях има полза, може би затова Ветинари се е спрял на него. Глупаците често са способни да извършат неща, за които умните хора дори не биха дръзнали да помислят…“
Въздъхна и придърпа към себе си един тежък том. Книгата не беше много по-голяма от повечето наоколо — учудващ факт за всеки, който познаваше съдържанието й.
Позволяваше си да се гордее с творението си. Беше изключително постижение, но Дракона би се учудил — ако бе съхранил способността си да се учудва през последното столетие — колко лесно се оказа всичко. Вече не се налагаше да чете книгата. Знаеше я наизуст. Родословните дървета бяха разположени както си му е редът, всички необходими думи бяха написани на страниците. Оставаше му само да ги произнася напевно.
Титулната страница бе озаглавена „Потеклото на Кeрът Първи, крал на Алкх-Морпорк по волята на боговете“. Следващите десетина страници заемаше едно огромно и разклонено родословно дърво, което завършваше с „Взел за съпруга…“. По-нататък редовете бяха нанесени с молив за по-лесно изтриване в случай на нужда.
— „Делфина Ангуа фон Юбервалд“ — изрече Дракона. — „Баща… хъ-хъ… и сюзерен — барон Гай фон Юбервалд, известен и като Сребърната опашка. Майка — мадам Серафина Сокс-Блунберг, известна и като Жълтозъбата, родом от Генуа…“
Тази част беше резултат от сериозни проучвания. Очакваше агентите му да се затруднят с изясняването на… по-козинестите и ноктестите части от родословието на Ангуа, но се оказа, че планинските вълци също държат на тези подробности. Нямаше съмнение, че прадедите на Ангуа са били сред водачите на глутниците.
Кралският хералдически дракон се ухили. Поне от неговата гледна точка принадлежността към една или друга раса имаше само второстепенно значение. Важно беше преди всичко доброто потекло.
Е, какво да се прави… Бъдещето можеше да бъде и такова…
Остави книгата настрана. Едно от предимствата на необичайно дългия живот е възможността да прозреш колко крехко нещо е бъдещето. Хората обичат да ръсят глупости от рода на „вечен мир“ или „хилядолетна империя“, а само след половин поколение никой дори не си спомня как са се казвали, да не говорим пък къде разярената тълпа е разпръснала тленните им останки. Именно подробностите променят историята. Често само няколко мастилени реда вършат работа.
Придърпа друг том към себе си. И тази титулна страница започваше с „Потеклото на крал…“. Хм, как ли ще реши да се нарече човечето? Това май трудно се поддаваше на предсказване. Все едно…
Дракона взе молив и вписа на празното място думата „Нобс“.
И се засмя в осветената от свещи стая.
Хората охотно бърбореха за истинския крал на Анкх-Морпорк, без да научат жестокия урок на историята, която често доказва с кървави доводи, че истинският крал е онзи, който е бил коронясан.
И тази стая беше пълна с книги. Това беше първото впечатление от нея — влажна потискаща книжност.
Покойният отец Тубелчек лежеше проснат върху лавина от изпопадали книги. Никой не би могъл да кърви толкова и да остане жив, нито пък би оцелял с глава, заприличала на спукана топка. Изглеждаше като цапардосан с ковашки чук.
— Старата дама изхвърча оттук с писъци — обясни редови стражник Визит, отдавайки чест. — Затова влязох и заварих всичко както го виждате, сър.
— Точно както го виждам ли?
— Да, сър.
— А коя е старата дама?
— Представи се като госпожа Канацки, сър. Твърди, че тя е носела храната на жреца. И го обслужвала.
— Хм… В какъв смисъл?
— Мислех, че е ясно, сър. Премитала стаята и бършела прахта.
На пода наистина се виждаше преобърнат поднос, имаше и счупена паница с пръсната наоколо каша. Старата дама може би е била възмутена, че са похабили напразно плодовете на труда й.
— Докосвала ли е трупа?
— Твърди, че не го е доближавала, сър.
Значи жрецът бе успял да постигне най-спретнатата смърт в целия професионален живот на Ваймс. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а очите — затворени.
И имаше нещо в устата. Изглеждаше като свито на тръбичка листче и придаваше на мъртвеца смущаващо веселяшки вид, сякаш бе решил да си запали последната цигара чак след като се е споминал.
Ваймс внимателно извади мъничкия свитък и го изпъна върху дланта си. Бе изпълнен с прилежно написани, но непознати символи. Особено се набиваше на очи фактът, че пишещият се бе възползвал от единствената изобилно разлята наоколо течност.
— Гадост… — промърмори Командирът на Стражата. — Надраскано е с кръв. Някой може ли да открие смисъл в тези знаци?
— Да, сър!
Ваймс скришом завъртя очи.
— Слушам те, стражник Визит.
— Това са древни клачиански писмена. Използвало ги е едно пустинно племе — кенотините, сър. Имали са и много развита, но същностно порочна система на вярвания в…
— Да, да, ясно — прекъсна го Ваймс, който вече лесно разпознаваше разгарящия се проповеднически плам у Визит. — Имаш ли обаче представа какво означават?
— Бих могъл да науча, сър.
— Добре.
— Между другото, сър, намерихте ли време да надникнете в дипляните, които ви оставих на бюрото онзи ден?
— Бях прекалено зает, — отвърна Командирът на Стражата по навик.
— Няма страшно, сър — увери го Визит с посърналата усмивка на човек, мъчещ се да прави добро на околните против волята им. — Когато и да ги прочетете, ще бъде добре за вас.
Листове от разпилените вехти книги бяха пръснати навсякъде. По повечето имаше кървави пръски.
— Доста от тия писания май са религиозни — предположи Ваймс. — Може да намериш отговора в тях. — Той се обърна. — Детритус, огледай тук внимателно, разбрахме ли се?
Тролът спря насред заниманието си — старателно очертаваше с тебешир трупа.
— Ясно, сър. К’во да търся?
— Каквото се сетиш.
— Добре, сър.
Ваймс приклекна с пъшкане и опипа с пръст едно сивкаво петно на пода.
— Пръст…
— Често цапа подовете, сър — сподели охотно тролът.
— Само че тая е белезникава, а градът е върху чернозем.
— Ъхъ — досети се сержант Детритус. — Улика, сър.
— Е, може да е само пръст, разбира се. Нямаше как да не забележат още нещо. Някой се бе опитал да подреди десетки книги — извисяваща се куличка по големина, и то издигната с геометрична прецизност.
— Ей туй не го проумявам — призна си Ваймс. — Някой се нахвърля злобно на стареца. После някой — може да е бил самият той преди смъртта или пък убиецът — написва нещо със собствената кръв на нещастника. Навива листчето и го пъха в устата му като бонбонче. Накрая жрецът умира и някой му затваря очите, скръства му ръцете, нарежда ония книги и… после какво? Преспокойничко си излиза във врящия котел на всекидневието в Анкх-Морпорк?
