Широкото чело на Детритус се набръчка от интелектуално усилие.
— Може… може и да има отпечатък от обувка на перваза — измъдри той. — Ей такваз Улика си струва да търсим.
Ваймс въздъхна. Макар в момента коефициентът за интелигентност на Детритус да съответстваше на стайната температура, тролът си оставаше добро ченге и дяволски способен сержант. С тази негова чудата глупост беше почти невъзможно да го залъжеш или заблудиш. Но колкото трудно се набиваха идеите в главата му, дваж по-трудно беше да ги изчовъркаш оттам след това.10
— Детритус — кротко подхвана Командирът на Стражата, — под прозореца има десет метра въздух, а още по-надолу е реката. И по нея не може да има… — Ваймс се запъна. В края на краищата говореше за река Анкх. — И да е имало следи от обувки — поправи се той, — трябва вече да са се запълнили.
Но за всеки случай надникна през прозореца. Реката примляскваше долу. Дори по прочутата й зловонна кора не личаха никакви отпечатъци. Само че на перваза имаше още от белезникавата пръст.
Ваймс изчегърта малко с нокът и я помириса.
— Пак бяла глина.
Изобщо не се сещаше да има бяла глина близо до града. Излезеш ли извън стените му, тупуркаш по тлъст чернозем чак до планините Овнерог. А ако е валяло скоро, докато стигнеш до другия край на някоя нива, ставаш с три-четири пръста по-висок.
— Бяла глина… — повтори той. — Къде, по дяволите, я има наоколо?
— Загадка — съгласи се Детритус.
Ваймс се ухили невесело. Наистина беше загадка, а той никак не ги обичаше. Имаха свойството да се раздуват, ако не ги разнищиш набързо. И да се размножават.
Обикновените убийства бяха всекидневие. Дори Детритус се справяше лесно с разследването им. Когато разстроена жена стои над поваления си съпруг, стиснала огънат ръжен в ръка, и крещи: „Не биваше да дрънка тез гнусотии за нашия Невил!“, едва ли можеш да проточиш разкриването на престъплението до следващата почивка за кафе. А когато разни мъже или части от тях висят от напречниците под тавана или са приковани към стените на „Кърпеният барабан“, обаче оцелелите клиенти си придават невинен вид, нямаш нужда от ума дори на Детритус, за да се сетиш с какво са се забавлявали.
Ваймс пак се загледа в покойния отец Тубелчек. Не можеше да повярва, че толкова кръв е изтекла от хилавото тяло с ръце като съчки. Жрецът едва ли би могъл да се съпротивява на когото и да било.
Набожен старец, който е обитавал тези две схлупени стаички и явно почти не е излизал от тях, съдейки по миризмите. Кого и с какво би застрашил?…
Редови стражник Визит подаде глава през вратата.
— Сър, долу дойде едно джудже без вежди и с опърлена брада. Вие сте го повикал. А няколко граждани твърдят, че отец Тубелчек е бил техният свещеник, и искат да го погребат достойно.
— А, значи Дребнодупе дойде. Кажи му да се качи. Другите ще трябва да почакат.
Джуджето изтрополи по стълбите, огледа сценката и успя да скочи навреме към прозореца, за да повърне в реката.
— По-добре ли си? — попита Ваймс след малко.
— Ъ-ъ, да. Надявам се.
— Тогава те оставям ти да се оправяш тук.
— Ъ-ъ… а какво по-точно искате да направя? — сепна се Дребнодупе, но Командирът на Стражата вече слизаше по стълбата.
Ангуа изръмжа — знак, че Керът може да отвори очи.
Веднъж Колън бе преценил, че момчето има нужда от малко добри съвети, и обясни на Керът за дребните чудатости на жените. Някои не обичали да се показват пред хората без грим, други пък винаги си купували по-малки куфари от мъжете, макар да тъпчели в тях доста повече дрехи. Ангуа пък не искаше да я виждат в преход от човешката към вълчата форма или обратно. Оправдаваше се пред него, че е само приумица, но не допускаше да я гледа в множеството й междинни образи, защото подозираше, че след това не би я погледнал повече.
А през очите на върколака светът беше различен.
Например беше оцветен само в черно и бяло. Поне нищожната му част, която като човек тя наричаше „видима“, беше едноцветна. Но кого ли интересуваше, че зрението е натикано на задната седалка, щом обонянието сядаше зад кормилото и подкарваше със смях и неприлични жестове към останалите сетива? В човешкия си облик Ангуа винаги помнеше миризмата с помощта на цветове и звуци. Кръвта беше наситено кафява и дълбоко басова, коравият хляб — изненадващо звънлив и яркосин, а хората — истински калейдоскопични четириизмерни симфонии. Защото обонянието проникваше и в пространството, и във времето. Ако някой постои на едно място само минута, за носа той ще е там дори след час и миризмата едва ще е започнала да се разсейва.
Тя сниши муцуна към пода и защъка в проходите между витрините на музея. После излезе да обикаля насам-натам отвън.
След пет минути се върна при Керът и пак му даде знака.
Когато той отвори очи, Ангуа навличаше ризата си през глава. В някои неща човешките ръце си бяха неоценимо предимство.
— Мислех, че ще тръгнеш по нечия следа… — учуди се Керът.
— Чия? — изненада се и тя.
— Моля?!
— Надуших него, теб и хляба. Това е.
— И нищо друго?!
— Пръст. Прах. Обичайното. Е, да, имаше и стари следи. Например научих, че ти си идвал тук преди седмица. Има всякакви миризми. На мас, месо, незнайно защо и на борова смола. Разни стари храни… Но мога да се закълна, че от вчера тук не е припарвала друга жива твар освен него и нас двамата.
— Но нали си ми казвала, че всеки оставя следа…
— Така си е.
Керът се взря в покойния уредник на музея. Както и да извърташе, както и да умуваше, не би могъл да стигне до заключението, че господин Хопкинсън е извършил самоубийство. Поне не и с бойна франзела.
— Вампири? — предположи той. — Някои от тях могат да летят…
Ангуа въздъхна.
— Керът, щях да знам, ако тук е влизал вампир през последния месец. — Има почти половин долар на дребно в чекмеджето — промърмори Керът. — Пък и някой крадец би дошъл само заради Бойната франзела, нали? Тя е безценно културно наследство.
— Нещастникът има ли близки?
— Май има сестра, още по-възрастна от него. Отбивах се при него веднъж месечно да си побъбрим. Знаеш ли, той дори ми позволяваше да пипам експонатите!
— Трябва да е било адски забавно — изтърси Ангуа и едва не си прехапа езика.
— Беше много… приятно, да — сериозно потвърди Керът. — Напомняше ми за дома.
Тя леко завъртя глава и влезе в стаичката зад малката зала. Приличаше на килерите на всички музеи. Беше претъпкана с боклуци и предмети, за които няма място във витрините, както и с изделия, чиято автентичност е, меко казано, съмнителна — например монети с надпис „52 г. пр. Хр.“. Имаше работни маси с късчета джуджешки хляб по тях, множество чукове за месене на тесто с всякакви размери и какви ли не хартии. Една пещ заемаше почти цялото останало пространство.
— Той проучваше стари рецепти — обясни Керът, който май искаше да докаже компетентността на господин Хопкинсън дори след смъртта му.
Ангуа отвори вратичката. Лъхна я нажежен въздух.
— Ама че пещ… Какви са тези неща вътре?
— Я да погледна… Ясно, правил е метателни кифлички. Ужасно оръжие за близък бой.
Тя затвори пещта.
