Вече бе плъзнал. От прозореца на спалнята на Патриция Ваймс виждаше хората, стичащи се към двореца. Засега нямаше гъмжило, още не можеше да се каже, че има и тълпа, но Брауновото движение на улиците запращаше все повече жители на Анкх-Морпорк в тази посока.
Поолекна му, когато зърна и двама-трима стражници да влизат през портата.
А лорд Ветинари отвори очи в леглото си.
— А… Командир Ваймс… — смънка той.
— Какво се случи, сър? — веднага попита Ваймс.
— Както изглежда, легнал съм.
— Намерих ви в кабинета, сър. Бяхте в несвяст.
— Нима?… Сигурно съм се… престарал. Е, благодаря. Ако бъдете така добър да ми помогнете — искам да стана…
Лорд Ветинари се помъчи да се надигне и тупна отново на възглавницата. Беше пребледнял. По челото му изобилно избиваха капки пот.
Някой почука на вратата и Ваймс я открехна едва-едва.
— Аз съм, сър — Фред Колън. Нося съобщение. Какво става?
— Фред, с кого разполагаме долу в момента?
— Ами освен мен дойдоха стражник Кремъчко и стражник Тупалчо, сър.
— Добре. Някой да изтича до дома ми и да поиска от Уиликинс всекидневната ми униформа. Също меча и арбалета ми. И торбата с нещата за дежурство. И малко пури. И да каже на лейди Сибил… ами просто да й каже, че имам да оправям бъркотия тук.
— Но какво става, сър?! Долу вече разправят, че лорд Ветинари умрял!
— Умрял ли? — промърмори Патрицият от леглото си. — Глупости!
Насили се да седне, спусна краката си да опрат пода, изправи се… и се свлече. Беше бавно и смразяващо рухване. При високия си ръст лорд Ветинари имаше откъде да пада. И го направи, сгъвайки се става по става. Отначало поддадоха глезените му и той тупна на колене. После се преви в кръста. Накрая челото му опря в килима.
— Ох…
— Негово превъзходителство е малко… — започна Ваймс, отказа се и извлече Колън в коридора. — Фред, като гледам, отровили са го. Това е.
Сержантът се втрещи от ужас.
— Леле, божке! Да доведа ли доктор?
— Ти луд ли си?! Нали искаме да оживее! — Ваймс си прехапа устните. Вече бе изрекъл каквото мислеше и първите димни струйки на мълвата сигурно плъзваха из града. — Но някой все пак трябва да го прегледа…
— Тъй си е! — съгласи се Колън. — Значи да повикам магьосник, а?
— Откъде да знаем, че не го е направил някой от тях?
— Леле, божке!…
Командирът на Стражата се замисли. Всички лекари в града работеха за Гилдиите, а пък всички Гилдии ненавиждаха Ветинари, затова…
— Когато събереш тук достатъчно от нашите, прати един да изтича до конюшните на Кралския хълм и да доведе Джими Поничката.
Колън съвсем се вцепени.
— Как тъй Поничката, сър? Че той нищичко не разбира от лечителство! Дава разни бълвочи на конете!
— Фред, просто го доведете.
— Ами ако не ще да дойде?
— Тогава му кажи, че Командирът Ваймс знае защо жребецът Смехоран не спечели Куирмското стодоларово дерби миналата седмица. И не забравяй да му споменеш, че тролът Хризопраз загуби десет хиляди долара от това надбягване.
— Сър, ама колко ви бива да гаднеете! — възхити се Колън.
— Съвсем скоро тук ще се струпат много хора. Искам двама стражници на пост пред тази стая. Предпочитам да са тролове или джуджета. Никой да не влиза без мое разрешение, разбрахме ли се?
Лицето на сержанта се разкриви от борбата на всевъзможни чувства. Накрая успя да изломоти:
— Ама… как тъй отровен? Нали си има опитвачи на храна и каква ли още не прислуга!
— Значи може да е един от тях.
— Да се смилят боговете, сър! Не вярвате никому, нали?
— Не вярвам, Фред. Между другото да не си го отровил ти? Майтап, бе — припряно добави Ваймс, защото Колън май се канеше да заплаче. — Хайде, тръгвай, че нямаме никакво време.
Командирът на Стражата затвори вратата и се облегна на нея. След малко завъртя ключа и подпря дръжката с облегалката на един стол.
Накрая вдигна Патриция от пода и го намести на леглото. Лорд Ветинари изпъшка и клепачите му трепнаха.
„Отрова… Най-скапаното нещо. Не вдига шум, отровителят сигурно е вече далеч оттук, често дори не се усеща на вкус или на мирис, може да е сложена в какво ли не…“
Патрицият отвори очи.
— Бих искал чаша вода.
На масичката до леглото имаше кана и чаша. Ваймс взе каната, без да се замисли, но изведнъж се вцепени.
— Ще пратя някого да донесе прясна — промълви след миг.
Лорд Ветинари примига мудно.
— Сър Самюъл, а на кого ще се доверите да налее водата?
Когато Ваймс слезе в голямата зала за аудиенции, там вече имаше тълпа. Хората се мотаеха насам- натам, разтревожени и неуверени, а в подобно състояние всички важни клечки търсят на кого да си изкарат яда.
Пръв притича господин Богис от Гилдията на крадците.
— Какво става, Ваймс? — попита той безцеремонно, но се натъкна на погледа на Командира на Стражата. — Тоест сър Самюъл… извинете — поправи се, тутакси омекнал.
— Смятам, че лорд Ветинари е бил отровен.
Гълчавата наоколо стихна. Богис осъзна, че щом е задал важния въпрос, волю-неволю трябва да продължи.
— А… фатално ли?
В тишината би се чуло и падането на карфица.
— Още не — осведоми го Ваймс.
Събралите се в залата сякаш по беззвучна заповед се обърнаха, съсредоточавайки вниманието си върху доктор Дауни, който в момента оглавяваше Гилдията на убийците.
— Не съм осведомен за никакво споразумение — изрече Дауни, — чийто обект е лорд Ветинари. Освен това съм убеден, че на всички ви е известна цената, която определихме за услуга, свързана с Патриция — един милион долара.
— Хм, кой ли разполага с толкова пари? — промърмори Командирът на Стражата.
— Ами… например вие, сър Самюъл — напомни Дауни и в залата прозвуча нервен смях.
— Да оставим това — махна с ръка Богис. — Искаме да видим лорд Ветинари.
— Не може.
— Не може ли? И защо, ако смея да попитам?
— По нареждане на лекаря.
— Нима? А кой е лекарят?
Зад Ваймс сержант Колън стисна клепачи.
— Доктор Джеймс Фолсън — официално съобщи Командирът на Стражата.
Минаха няколко секунди, докато някой се усети.
