на владетелите. Ваймс влезе.
Веселко усърдно изчегърта ронливата бяла пръст, след това се зае с огледа на покойника.
В Гилдията на алхимиците отделяха голямо внимание на изучаването на анатомията. Опираха се на древната теория, според която човешкото тяло било микрокосмос, отразяващ цялата Вселена, макар че е трудно да посочиш коя част от Вселената е малка и лилава, а освен това се полюшва жвакащо, когато я натиснеш. В Гилдията бездруго изучаваха и на практика анатомията, защото понякога се налагаше да я остъргват от стените.
Мъжът е бил убит чрез многократни удари по главата. С това горе-долу се изчерпваха заключенията. С някакъв много тежък и тъп инструмент.11
Какво ли още очакваше Ваймс?
Веселко огледа трупа от главата до петите. Нямаше други очевидни следи от насилие, обаче… По пръстите на жреца се виждаха няколко кървави петънца. Но нали кръв имаше навсякъде наоколо?
Два нокътя бяха счупени. Тубелчек се бе опитвал да се защити или поне да се предпази с ръце.
Джуджето се взря отблизо в пръстите. Имаше нещо набито под ноктите — лъщеше восъчно като гъста смазка. Веселко нямаше представа какво е и как е попаднало там, но може би част от новите му задължения бе да открие това. Прилежно извади плик от джоба си и събра веществото вътре, после залепи плика и му написа номер.
Накрая извади иконографа от кутията и се приготви да снима трупа. Точно тогава нещо привлече погледа на джуджето. Едното око на отец Тубелчек се бе поотворило, сякаш намигаше на вечността. Веселко се наведе. Май си въобразяваше, но…
Пак не можа да се увери. Умът е способен на какви ли не номера.
Отвори мъничката вратичка на иконографа и попита духчето, седнало вътре:
— Сидни, можеш ли да ми нарисуваш окото му?
Духчето присви очички и се вгледа през лещите.
— Само окото ли? — изписука то.
— Да. Колкото се може по-едро.
— Господинчо, нещо ти хлопа дъската.
— Я млъквай и работи! — отсече Веселко. Нагласи кутията на най-подходящото място и зачака. Отвътре се чуваше забързаното шумолене на четките. Най-сетне се завъртя ръчка и от процепа излезе още влажна рисунка.
Джуджето я разгледа и пак почука по кутията.
Вратичката се отвори.
— Сега пък какво има?
— Още по-едро. Да запълни целия лист. Не… — Веселко доближи снимката до очите си. — Само зеницата. Средата й.
— Да запълни листа ли? Ти си смахнат.
Веселко прибута кутията по-близо до трупа. Изчегъртаха зъбни колелца, докато духчето нагласяше лещите на фокус, и четките отново засвистяха по хартията.
Втора влажна снимка излезе от процепа. Изобразяваше голям черен диск.
Е… предимно черен.
Веселко напрегна очите си до болка. Да, имаше го, но почти невидимо…
Потропа настойчиво по кутията.
— Какво искаш, господин Смахнато джудже? — сопна се духчето.
— Ей това в средата. С най-голямото увеличение.
Обективът се подаде още по-напред. Веселко чакаше напрегнато. Чуваше мудните търпеливи дви жения на Детритус в съседната стая.
Излезе и третата снимка, а духчето надникна през вратичката.
— Дотук с капризите! — заяви то. — Свърши ми черната боя.
И този лист бе запълнен с черно… освен петънцето в средата.
Вратата на стаята се блъсна в стената и редови стражник Визит нахлу вътре, понесен от напора на малка тълпа. Джуджето гузно пъхна снимката в джоба си.
— Това е нетърпимо! — натърти дребосък с дълга черна брада. — Настояваме да ни пуснете! А вие кой сте, младежо?
— Аз съм Вес… ефрейтор Дребнодупе. Вижте какво, имам си значка и…
— А аз, ефрейторе, съм Уенджел Радли и имам немалко влияние в тази общност. Искам от вас незабавно да ни предадете тялото на горкия отец Тубелчек!
— Ние… такова, де… ние се опитваме да разкрием кой го е убил… — започна Веселко.
Усети някакво движение зад гърба си и лицата на натрапниците се сковаха от нескрита тревога. Озърна се — Детритус стоеше на прага на съседната стая.
— Тука всичко наред ли е? — попита тролът. Откакто Стражата зае ново, по-достойно положение, Детритус имаше истинска броня, а не едва преправени доспехи за слон. И както си бе прието за бронята на сержант, оръжейникът се бе постарал да изкове по нея стилизирани мускули за по-внушително присъствие. Само дето не бе смогнал да вмести по нея всичко, което имаше по тялото си тролът.
— К’во, неприятности ли? — обърна се той към джуджето.
Тълпата заотстъпва.
— Не създаваме безредици, сержант — увери го господин Радли. — Вие изведнъж се надвесихте над нас, та се стреснахме…
— Вярно, надвесвам се — потвърди Детритус. — Честичко става тъй. Изведнъж. Значи всичко е наред, а?
— Никакви проблеми, сержант.
— Туй проблемите са чудна работа — избоботи тролът замислено. — Все ги диря, пък кат ги намеря, хората разправят, че вече не били там.
Господин Радли се поизпъчи.
— Но ние все пак искаме да вземем тялото на отец Тубелчек, за да го погребем.
Сержантът пък се обърна към ефрейтор Дребнодупе.
— Ти свърши ли к’вото се искаше от тебе?
— Предполагам…
— И той още си е умрял, нали?
— О, да.
— Има ли начин да се оправи?
— След като е умрял ли? Съмнявам се.
— Добре тогаз. Айде, хора, можете вече да го отнесете.
Двамата стражници се отдръпнаха, докато тълпата изнасяше трупа.
— А бе, ти що снимаше мъртвеца? — сети се Детритус.
— Може би ще ни бъде от полза да знаем точното положение на тялото.
Тролът закима мъдро, а Дребнодупе пак извади снимката и се вторачи в нея. Беше почти черна, обаче…
Друг стражник се качи при тях.
— Ей, тука някой да се казва… — сподавен кикот -…Веселко Дребнодупе?
— Да — мрачно потвърди джуджето.
— Ами Командирът Ваймс иска веднага да отидеш в двореца на Патриция, ясно?
— Говориш ’а ефрейтор Дребнодупе! — тътнещо се сопна Детритус.
— Все едно ми е — успокои го джуджето. — По-лошо от това няма да стане.
Слухът в действителност е информация, която е толкова усърдно дестилирана, че може да се процеди навсякъде. Изобщо не се нуждае от прозорци и врати… понякога дори не се нуждае и от хора, които да го пренасят. Често съществува в свободно и диво състояние и фучи от ухо на ухо без посредничеството на устни и езици.
