— Да се върнем в Участъка, ще изпратят някого да…
Млъкна изведнъж.
Винаги имаше опасни моменти след метаморфозата, когато наближаваше пълнолуние. Не ги преживяваше особено зле, когато беше вълчица. Запазваще интелекта си или поне си въобразяваше, че е така, но пък животът на четириногото е по-простичък, затова при всички случаи беше дори прекалено умна за вълк. Ставаше по-тежичко, когато отново се превърнеше в човек. В първите минути, докато морфичното поле се възстанови напълно, всички сетива бяха болезнено изострени — миризмите оставаха невероятно силни, а ушите й долавяха звуци, недостъпни за жалкия човешки слух. Затова пък можеше да обмисля по- ясно онова, което възприемаше.
— Има още нещо… — проточи тя и пак подуши внимателно. — Слабо е… И не е човек. Все пак… Не можеш ли да го усетиш? Почти като пръст, но различно. И някак… жълто-оранжево…
Керът се прокашля тактично.
— Някои от нас не могат да се похвалят с обоняние като твоето.
— И преди съм го надушвала някъде из града. Не помня къде беше… Достатъчно силно е в сравнение с другите миризми. Някак кално…
— Е, по нашите улици кал колкото искаш…
— Не, не е точно кал. По-остро е. И по-вибриращо.
— Да си призная, понякога ти завиждам. Сигурно е приятно да си вълк. Поне от време на време.
— Има си и недостатъци.
„Веднага се сещам за бълхите — продължи тя мислено, когато заключиха музея. — И за проблема с храната. И за вбесяващата идея, че би трябвало да нося три сутиена наведнъж.“
Неуморно си повтаряше, че владее положението, и беше вярно в известен смисъл. В лунните нощи скиташе из града на четири крака и не можеше да отрече, че докопва по някое пиле, но не забравяше къде е била. На другия ден отиваше да пъхне малко пари под вратата.
Не е леко да си вегетарианка, която сутрин си изчопля късчета месо от зъбите. Но нямаше да се издъни.
Никога.
Дори нощем си оставаше Ангуа, не вълчица. Почти успяваше да се убеди в това. Върколакът не би се ограничил само с пилета.
Тя потрепери.
Кого се опитваше да надхитри? Никакъв проблем не е да си вегетарианец денем. Истинските мъки започваха, когато нощем се опитваше да не даде воля и на хуманитарните си вкусове.
Първите часовници започнаха да отбелязват единадесетия час, когато носилката се дотътри с клатушкане до двореца на Патриция. Краката на Ваймс се подгъваха, но той се насили да изкачи тичешком петте етажа и се свлече на най-близкото кресло в приемната.
Минутите се изнизваха една след друга. Никой не чукаше на вратата на Патриция. Той повикваше посетителите си с непоклатима увереност, че те вече чакат отвън.
Ваймс си седеше и се наслаждаваше на краткото спокойствие. Нещо в джоба на куртката му издаде звука „Зън, зън, зън-зън!“. Той въздъхна и извади кожен калъф с размерите на книга. Отвътре се подаде дружелюбно, но леко разтревожено личице.
— Е? — подкани го Командирът на Стражата.
— Единадесет часът преди обяд. Среща с Патриция.
— Нима? Между другото, вече е единадесет и пет минути.
— О… Срещата мина, тъй ли?
— Още не.
— Да продължа ли да я помня или не?
— Забрави я. Впрочем ти не ми напомни за срещата в Хералдическата палата в десет.
Духчето като че се готвеше да изпадне в паника.
— Нали трябваше да е във вторник? Абсолютно сигурен бях, че е във вторник.
— Беше преди час.
— Ох… — Духчето се омърлуши. — Ъ-ъ… ясно. Съжалявам. Хм… Ей, мога да ти казвам колко е часът в Клач, ако искаш. Или в Генуа. Или в Хунгхунг. Ти избираш мястото.
— Хич не ми трябва да знам колко е часът в Клач.
— Може и да поискаш — отчаяно смотолеви духчето. — Помисли си само колко ще се учудят хората, ако насред някой скучен разговор вметнеш: „В Клач са с един час след нас.“ Ако предпочиташ, нека да е Бес Пеларгик. Или Ефеб. Само попитай и ще ти кажа.
Ваймс въздъхна беззвучно. Имаше си бележник, имаше и полза от него. Веднъж Сибил — благословена да е от боговете — му донесе това духче с цели петнадесет функции, макар че десетина от тях изглежда се състояха в оправдания защо не може да изпълнява и останалите пет.
— Ами би могъл да запишеш паметна бележка — смили се накрая.
— Охо! Сериозно? Леле! Добре. Няма проблеми.
Ваймс се прокашля.
— Да говоря с ефрейтор Нобс за навременното явяване на служба; да говоря с него и за маркграфството му.
— Ъ-ъ… извинявай, това паметна бележка ли беше?
— Да.
— Съжалявам, но първо трябваше да кажеш „паметна бележка“. Убеден съм, че е обяснено в указанията за употреба.
— Добре де, това беше паметна бележка.
— Уви, налага се да го повториш.
— Паметна бележка: да говоря с ефрейтор Нобс за навременното явяване на служба; да говоря с него и за маркграфството му.
— Готово — заяви духчето. — Желаеш ли да ти напомня в точно определен час?
— По нашето време ли? — гадничко подхвърли Ваймс. — Или по клачианското?
— Всъщност бих могъл винаги да ти казвам колко е часът в…
— Предпочитам да си запиша това в бележника, ако нямаш нищо против — промърмори Ваймс.
— Както искаш. Мога да разпознавам и ръкописни букви — гордо съобщи духчето. — Аз съм много усъвършенстван модел.
Ваймс извади бележника си и го разтвори наслуки.
— И това ли ще разпознаеш?
Духчето примижа за миг.
— Ами да. Няма съмнение, че са ръкописни букви. Завъртулки, гуглички, всичко навързано. Тъй, де. Ръкопис. Нямам проблеми с разпознаването.
— А от теб не се ли очаква и да прочетеш какво е казано тук?
Духчето го изгледа недоверчиво.
— Казано ли? Че откога буквите говорят?
Ваймс пъхна в джоба си оръфания бележник и затвори капака на персоналния организатор. После продължи да чака.
Някой умник (поне несравнено по-умен от онзи, който бе обучавал духчето) бе сътворил часовника в приемната на Патриция. Тиктакаше си като всеки друг часовник. Но някак неравномерно, макар това да противоречеше на принципите, заложени в устройството на часовниковия механизъм. Тик-тактик… после неуловима пауза, само частица от секундата… так-тик-так… и следващото „тик“ изпреварваше пак с частица от секундата очакванията. За десетина минути мисловните процеси дори на най-закаления посетител се превръщаха в безнадеждна каша. Ваймс предполагаше, че Патрицият е платил щедро на часовникаря.
Стрелките показваха единадесет и четвърт. Командирът на Стражата се надигна от креслото и нарушавайки всякакви прецеденти, почука тихичко на вратата.
Отвътре не долиташе нито звук, не се чуваха неясни гласове.
Натисна дръжката. Не беше заключено. Лорд Ветинари често повтаряще, че точността била учтивостта
