— Какво?! Ама вие да не говорите за… Джими Поничката? Той лекува коне.
— Известно ми е — потвърди Ваймс.
— Но защо точно той?!
— Защото повечето му пациенти оживяват. — Ваймс вдигна ръка, за да възпре шумните възражения. — Господа, принуден съм да ви напусна. Някъде се е притаил отровител. Бих искал да го намеря, преди да се е превърнал в убиец.
Тръгна обратно нагоре по стълбата. Преструваше се, че не чува виковете зад гърба си.
— Сър, сигурен ли сте за Поничката? — задъхано избълва настигналият го Колън.
— А ти имаш ли му доверие?
— На Джими? Как пък не!
— Правилно. Той не заслужава доверие и ние няма да му се доверяваме. Значи всичко е наред. Само че съм го виждал да вдига на крака кон, който всички останали бяха готови да пратят в кланицата. Фред, конските доктори са дльжни да си лекуват пациентите, иначе им е спукана работата.
Вярно си беше. Когато лекарят, занимаващ се с хора, след множество пускания на кръв и налагания с пиявици открие, че пациентът му се е споминал от досада, може да се измъкне лесно: „Ех, жалко, но такава е волята на боговете. Дължите ми тридесет долара.“ И го оставят да си отиде невредим. Така е, защото от една по-строга гледна точка хората не струват нищо. Затова пък добрият състезателен кон може да струва и двайсетина хиляди анкх-морпоркски долара. Ветеринар, който допусне расовото животно да се пренесе прекалено скоро на великата небесна ливада, би могъл да чуе откъм някоя тъмна пресечка: „Господин Хризопраз много се разстрои…“ И изведнъж ще открие, че остатъкът от живота му се е съкратил значително, затова пък е изпълнен с неприятни емоции.
— Май никой не знае къде са капитан Керът и Ангуа — вметна Колън. — В почивка са. Не успяхме да открием и Ноби.
— Поне едно дребно облекчение… — изсумтя Командирът на Стражата.
— Зън, зън, зън-зън! — обади се глас от джоба му.
Извади малкия персонален организатор и отвори капака.
— Какво има?
— Ъ-ъ… Дванадесет часът е — осведоми го духчето. — Имате обяд с лейди Сибил. — То огледа по- внимателно лицата на двамата мъже. — Нещо лошо ли казах?
Веселко Дребнодупе си избърса челото.
— Командир Ваймс е прав. Не е изключено да е използван арсеник. Признаците са налице. Вижте цвета на лицето му.
— Гнусно вещество — поклати глава Джими Поничката. — Да не е хапвал от постелката?
— Доколкото виждам, всички чаршафи са здрави, значи отговорът е не.
— А как пикае?
— Хм… Предполагам, че по нормалния начин.
Поничката си засмука зъбите. Бяха изумителни — с цвят на неизмито чайниче за запарка.
— Я го разходете малко на хлабав повод — заръча след кратък размисъл. Патрицият отвори очи.
— Вие лекар ли сте все пак?
Джими го погледна смутено. Не беше свикнал с говорещи пациенти.
— Ами да… имам богата практика.
— Аз пък имам бедни запаси от търпение — натърти Патрицият, опита се да стане, но пак падна по гръб на леглото.
— Ще му забъркам отвара — рече Поничката, примъквайки се към вратата. — Стиснете му ноздрите и я изливайте в гърлото му два пъти дневно. И никакъв овес, чухте ли?
Излезе припряно и остави Веселко насаме с Патриция.
Ефрейтор Дребнодупе огледа стаята. Ваймс не даде почти никакви нареждания, само каза: „Сигурен съм, че не са опитвачите на храната. Как да знаят предварително дали не би ги накарал да излапат цялата порция? Въпреки това ще накарам Детритус да си побъбри с тях. Ти разбери как е станало, ясно? Остави на мен да търся кой го е сторил.“
Ако не е погълнал отровата с храната или питието, какво остава? Да я изсипеш върху листче и да накараш жертвата да я вдиша… Да я сипеш в ухото, когато спи. Или пък с докосване… Може би стреличка… Или ужилване на насекомо…
Патрицият се размърда и се вторачи във Веселко с воднистите си зачервени очи.
— Кажете ми, младежо — вие полицай ли сте?
— Ъ-ъ… Съвсем отскоро, сър.
— Както виждам, вие сте от джуджешката народност.
Веселко не си направи труда да отговори.
— Арсеникът е много популярна отрова — продължи лорд Ветинари. — Използва се за какво ли не и се намира лесно. Стритите диаманти са били на мода столетия наред, макар че нищо лошо не причиняват. Също и гигантските паяци, незнайно защо. Живакът е за търпеливите, „аква фортис“ — за лишените от това достойнство. Отровата от испанска муха също се радва на немалко привърженици. Може да се постигне много с извлеци от различни животни. Но накрая винаги се връщаме към арсеника като при стар приятел… — Гласът на Патриция звучеше унесено. — Не е ли така, Ветинари? О, да, сър. Правилно. Но къде ще поставим отровата, щом знаем, че всички ще я търсят? Където най-малко биха очаквали, сър. Грешка. Ще я сложим там, където изобщо не очакват да я намерят…
Гласът стихна до неразличимо мънкане.
„Чаршафите — умуваше Веселко. — Или дори дрехите. Бавно се просмуква в кожата…“
Заблъска с юмрук по вратата. Един от застаналите на пост отвори.
— Донесете друго легло! — заповяда джуджето.
— К’во?
— Друго легло! Намерете отнякъде! Искам и нови чаршафи.
Внезапно погледна в краката си. Килимът не заемаше голяма част от пода. В спалнята обаче хората често ходят боси…
— Разкарайте този килим и донесете друг.
Какво друго оставаше?… Освен да съдерат тапетите от стените…
Сам Ваймс зяпаше през прозореца.
Ветинари не се вманиачаваше на тема телохранители. Бе използвал… да де, използваше опитвачи на храната, но същото правеха още мнозина. Патрицият обаче имаше собствен, и то доста особен принос към този обичай. Опитвачите получаваха добра заплата и бяха на почит и уважение… освен това по една случайност всички се падаха синове на главния готвач. Но основното предимство на Ветинари беше, че е по-полезен жив, отколкото мъртъв — от гледните точки на всички. Могъщите гилдии никак не го обичаха, но повече им харесваше той да е на власт, а не някой от друга гилдия да се настани в Продълговатия кабинет. В края на краищата Патрицият беше въплъщение на устойчивостта, макар клинична и студена като скалпел. Гениалният ум му бе подсказал прозрението, че хората държат на устойчивостта повече от всичко останало.
В същата стая, застанал пред същия прозорец, той бе казал веднъж на Ваймс: „Те си въобразяват, че искат добро управление и справедливост за всички, но за какво всъщност копнеят дълбоко в душите си? Само за едно — животът да си тече нормално и утрешният ден да е досущ като днешния.“
Командирът на Стражата обърна гръб на прозореца.
— Фред, какъв е следващият ни ход?
— Де да знам, сър.
Ваймс се тръшна в креслото на Ветинари.
— Помниш ли предишния Патриций?
— Стария лорд Щракникуфар ли? И него помня, и по-предишния — лорд Макара. Смахнати, та чак превъртели. Тоя поне не се кискаше и не носеше рокли.
„Говори за него в минало време. Хората вече се настройват…“
