На Ангуа й се стори, че Ваймс трепна от спомена.
— И кой се е захванал да изтребва старци? — промърмори той, сякаш питаше целия свят.
— Не знам, сър. Стражник Ангуа не можа да открие нищо дори цивилна. — Керът размърда вежди многозначително. — Нито един експонат не е изчезнал. Ето с това е извършено престъплението.
Бойната франзела беше извънредно голяма. Ваймс я повъртя озадачено в ръцете си.
— Джуджетата я използват и като метателна брадва, нали?
— Точно така, сър. Миналата година на Игрите на Седемте планини Снори Щитогризеца събори с подобно оръжие шест яйца наведнъж от петдесет метра. И то със стандартна ловна франзела! Но това, което държите, е паметник на културата, сър. Вече не разполагаме с пекарската технология, необходима за изработването му. Бойната франзела е единствена по рода си.
— Значи е ценна?
— Извънредно, сър.
— А струва ли си да бъде открадната?
— Никому не бихте могли да я продадете! Всяко честно джудже би я разпознало от пръв поглед!
— Хм… Чухте ли вече за жреца, убит на Сбъркания мост?
Керът беше потресен.
— Дано не говорите за отец Тубелчек! Наистина ли?…
Ваймс не си направи труда да попита: „Че ти и него ли познаваш?“ Защото Керът познаваше всекиго.
— Как мислиш, дали е имал повече от един враг? — попита вместо това.
— Извинете, сър, не разбрах. Защо „повече от един“?
— Не е ли очевидно, че е имал поне един враг?
— Но той е… тоест беше много дружелюбен възрастен човек — промълви Керът. — Почти не излизаше от жилището си. Прекарва… тоест прекарваше цялото си време в четене на книги. Много се увличаше по религията. По всички религии. Изучаваше ги. Беше малко странен, но напълно безобиден. Защо някому би хрумнало да убие тъкмо него? Или пък господин Хопкинсън? Двама старци, които никому нищо лошо не са сторили…
Ваймс му върна Бойната франзела.
— Ще разкрием случаите. Стражник Ангуа, заеми се с това. Нека участва и… да, ефрейтор Дребнодупе. Той вече е навлязъл в разследването. Дребнодупе, и Ангуа е от Юбервалд. Може пък да имате общи познати.
Керът закима жизнерадостно, а лицето на Ангуа загуби всякакво изражение.
— А, х’друк г’хар Стражата, М’лкг’з — обърна се Керът към джуджето. — Х’х Ангуа… Ангуа г’хар, б’хк баргр’а М’лкг’з Кад’к…12
Ангуа се съсредоточи и успя да изграчи:
— Грр’дукк д’буз-х’драк…
Керът се разсмя.
— Но ти каза: „Малко прелестно рудодобивно сечиво с женска природа“!
Веселко се вторачи в Ангуа, която отвърна с неразгадаем поглед и промърмори:
— Ами джуджешкият е твърде труден език, ако не си ял чакъл цял живот…
Джуджето май не можеше да се отърси от слисването си.
— Ъ-ъ… Благодаря… Аз… такова… трябва да се измия…
— А отравянето на лорд Ветинари? — обърна се Керът към Ваймс.
— Възлагам случая на най-печения сред нас — отвърна Командирът на Стражата. — Свестен, кадърен, познава всички ъгълчета и кътчета на двореца като петте си пръста… Накратко — аз поемам разследването.
От надежда Керът бързичко премина към омърлушено учудване.
— Не искате ли аз да поровя? Бих могъл да…
— Не. Угоди на прищявката на един дъртак. Искам да се върнеш в Централния участък и да поемеш нещата в свои ръце.
— Какви неща?
— Всички! Покажи на какво си способен. Обработвай документацията. Състави новия график на дежурствата. Крещи на всекиго! Чети докладите!
Керът отдаде чест.
— Слушам.
— Радвам се. Тръгвай.
„А ако Ветинари загази наистина, никой не би казал, че си се навъртал около него…“
Капачето зад малката решетка в портата на Хералдическата палата се отвори със скърцане, съпроводено от ръмжене и скимтене.
— Да? Вие пък какво желаете?
— Аз съм ефрейтор Нобс.
Едно око се долепи до решетката, за да съзерцава творението пред себе си в целия му ужас.
— Вие да не сте бабуинът? Бяхме поръчали един за…
— Не. Идвам за един родов герб.
— Вие?!
Краткото възклицание побра цялото убеждение на издалия го, че има всевъзможни степени на благородството, простиращи се от равнището, надминаващо дори кралското, надолу чак до простолюдието, но в случая на ефрейтор Нобс ще трябва да бъде въведена нова най-низша категория.
— Тъй ми е наредено — унило обясни Ноби. — Всичко стана заради един пръстен, дето си го имам отдавна.
— Я минете през задния вход — смили се човекът зад портата.
Джуджето подреждаше оскъдните си професионални пособия, които смести някак в бившата тоалетна, когато тих звук го накара да се обърне. Ангуа се облягаше на рамката на отворената врата.
— Какво искаш? — сопна се Дребнодупе.
— Нищо особено. Дойдох само да ти кажа да не се притесняваш. Няма да се изтърва пред никого, ако не желаеш да се разчуе.
— Изобщо не разбирам за какво говориш!
— Вече ме лъжеш.
Джуджето изтърва епруветката върху импровизираната работна масичка и се свлече тежко на табуретката.
— Ама ти как позна? Дори другите джуджета не са наясно! Толкова внимавах как се държа!
— Да речем, че имам… особени дарби — нерешително промълви Ангуа.
Дребнодупе започна да търка разсеяно една колба.
— Не проумявам защо толкова се тревожиш — продължи Ангуа. — Мислех си, че джуджетата бездруго едва забелязват разликата между мъже и жени. Половината, които домъкваме тук по член 23, са от женски пол, поне аз го знам. Тъкмо тях укротяваме най-трудно…
— А какъв е този член 23?
— „Налитане с диви викове в пияно състояние с намерение да отсечеш краката на хората през коленете“ — веднага изрецитира Ангуа. — По-лесно е да ги записваме по номера в протоколите. Виж какво, в този град много жени биха искали да си подредят живота по джуджешки. Иначе какъв избор имат? Сервитьорки, Гилдията на шивачките или съпруги. А ти например можеш да вършиш всичко, което правят мъжете…
— Да де, стига да върша само онова, което правят мъжете — възрази Дребнодупе. Ангуа се запъна.
— О… Ясно. Ха! Позната история.
— Не умея да въртя брадва! — завайка се Веселка. — Страх ме е да се бия! И си мисля, че песните за
