внимават повечко как се държат. Сещаш ли се?
— Не.
Ангуа въздъхна.
— Вампири, зомбита, караконджоли, трупояди и какви ли още не. Неумре… Тоест различно живите — поправи се тя. — Всички те трябва да бъдат много предпазливи, да не плашат обикновените хора, да се вписват в средата. Така е в града. Намери си мястото, уреди си работа, не притеснявай никого и е доста вероятно пред вратата ти да не се появи тълпа с вили, колове и факли. Но понякога е приятно да попаднеш там, където останалите те познават какъвто си наистина.
Очите на Дребнодупе свикваха с мъждивата светлина и започваше да различава твърде особени форми по скамейките и столовете. Някои бяха забележимо по-едри от хората, у други изпъкваха острите уши и удължените муцуни.
— Ами онова момиче? — посочи смутено. — Тя изглежда… нормална.
— Това е Вайълит. Тя е фея на зъбчетата. До нея седи караконджолът Шлепел.
— Ъ-ъ… тук има ли върколаци?
— Един-двама.
— Мразя върколаците!
— Тъй ли?
Най-странната посетителка на заведението седеше сам-самичка до кръгла масичка. Наглед беше престаряла дама с шал и сламена шапка, украсена с изкуствени цветя. Зяпаше право пред себе си безцелно и добродушно. В тази обстановка плашеше много повече от всички наоколо.
— Тя пък коя е? — изсъска Веселка.
— Това е госпожа Гамидж.
— И с какво се занимава?
— С какво ли… Почти всеки ден се отбива да пийне нещо, търси си компания. Понякога ние… тоест те пеят с нея. Стари песни, каквито само тя си спомня. На практика е сляпа. Ако питаш дали е от неумрелите… Не. Не е вампир, върколак, зомби или караконджол. Просто една много възрастна дама.
Грамадно, космато и тромаво същество поспря до масичката на старицата и постави чаша пред нея.
— Портвайн с лимон. Да ви е сладко, госпожо Гамидж.
— Наздраве, Чарли! — дрезгаво се засмя тя. — Как е напоследък занаятът на водопроводчиците?
— Върви по мед и масло, мила — отвърна караконджолът и изчезна в мрака.
— Ама той водопроводчик ли е?! — ахна Веселка.
— Не, разбира се. Не знам кой е бил Чарли. Може да е умрял преди години. Тя обаче бърка караконджола с него, а кой ще седне да я разубеждава?
— Значи тя не знае, че тук…
— Виж какво, идвала е в заведението още когато се е наричало „Короната и топорът“. Никой не иска да й разваля удоволствието. Всички обичат госпожа Гамидж. И я… закрилят. Помагат й в някои дреболии.
— Например?
— Е, както чух, някой нахълтал преди месец в къщурката й и откраднал разни вехтории…
— Не ми прилича на помощ.
— …но вещите били върнати още на другия ден, затова пък двама крадци били намерени насред Сенките без нито капчица кръв в телата си. — Ангуа се усмихна малко озъбено. — Знаеш ли, всякакви гадости се разправят за неумрелите, но никога няма да чуеш за услугите, които правят на обществото.
Пред тях изникна барманът Игор. Оказа се, че има горе-долу човешка външност, макар че космите по ръцете му растяха нагъсто чак до пръстите, а веждите на челото му не бяха разделени. Той хвърли две подложки на масата и тръсна чашите върху тях.
— Може би вече ти се иска да си в бар за джуджета? — подметна Ангуа на Веселка и скришом огледа обратната страна на подложката си.
Дребнодупе пак се заозърта. Ако се намираше в бар за джуджета, подът вече щеше да е лепкав от похабена бира, из въздуха щяха да прехвърчат лиснати пенливи струи, а всички щяха да се надпяват. Вероятно щяха да изпълнят последния джуджешки хит „Злато, злато, злато“ или някоя от любимите си древни балади, например „Злато, злато, злато“. Само няколко минути по-късно щеше да литне със свистене първата брадва.
— Не, тук не може да стане толкова зле… — промърмори тя.
— Допий си сока — подкани я Ангуа. — Трябва да проверим… нещо.
Грамадна космата лапа сграбчи китката й. Ангуа вдигна поглед към страшната муцуна, която май се състоеше само от очи, уста и козина.
— Здравей, Шлицен — поздрави тя невъзмутимо.
— Ей, дочух, че един барон много ти се сърди.
Погълнатият алкохол сякаш се кондензираше на кристалчета пред устата му.
— Шлицен, това си е само моя работа. Защо не се върнеш зад вратата си, както се полага на добрия караконджол?
— Хъ, той разправя, че си била позор за Старата родина…
— Би ли ме пуснал, моля те — безстрастно изрече Ангуа.
Там, където я стискаше Шлицен, кожата й побеля.
Веселка пък се взираше вцепенено в раменете на създанието. То изглеждаше кльощаво, но мускулите му се виеха като въжета под козината.
— Да, бе — ухили се караконджолът, — как забравих, че си имаш и значка. И сега к’во ще…
Ангуа помръдна толкова бързо, че очите на околните нямаше как да не закъснеят засрамено. Свободната й ръка извади нещо изпод колана на униформата и го метна върху главата на Шлицен. Създанието се смръзна, само леко се олюляваше и стенеше. От темето му провисваха краищата на малък квадрат от дебел плат.
Ангуа избута рязко стола си и сграбчи подложката за чаша. Неясните фигури край стените замърмориха.
— Да се махаме! — подвикна тя на Дребнодупе. — Игор, дай ни половин минута преднина, после смъкни одеялото от главата му.
Излязоха тичешком. Слънцето само намекваше за присъствието си през мъглата, но беше ослепително ярко в сравнение с тъмата в „Ковчезите“.
— Какво му стана? — слисано избълва Веселка.
— Причиних му екзистенциална неопределеност — обясни малко мъгляво Ангуа. — Не знаеше има ли го или го няма — допълни по-разбрано. — Знам, че е жестоко, но само това средство познаваме срещу караконджолите. За предпочитане е да използваш синъо пухкаво одеяло. — Чак сега забеляза изцъкления поглед на джуджето. — Нали хората вярват, че караконджолите изчезват, ако се завиеш презглава с одеялото? Така че ако покриеш техните глави с одеяла…
— Ох, схванах… Олеле, много е гадно!
— Ще се опомни след десетина минути.
Ангуа метна подложката над една ограда.
— А какво дрънкаше той за някакъв си барон?
— Изобщо не го слушах.
Веселка потръпна, но не от влажния хлад.
— Както се досетих по наречието му, май и той е от Юбервалд като нас. Близо до нашите мини имаше един барон, който много мразеше някой да му се изплъзва…
— Да?…
— Цялото семейство бяха върколаци. Един от тях изяде мой втори братовчед.
Ангуа трескаво се зарови в паметта си. Спомените за някогашни трапези я измъчваха още от деня, когато каза: „Край, това не е живот!“ Джудже, джудже… Не, сигурна беше, че никога не е… А и останалите от семейството винаги се присмиваха на придирчивостта й към храната…
— Затова не ги понасям — обясняваше Веселка. — Е, някои вярват, че можели да се опитомят, но според мен вълкът си е вълк, колкото ще да е лъскава новата му козина. Те са зли поначало, не съм ли
