Закрачи тежко пред тях. Двете дами от Стражата го последваха през работилницата, наблюдавани от две дузини недоверчиви тролове. Никой не се стреми към близко общуване с полицаи, особено ако причината да работи при Вулканчо е възможността да кротува на тихо местенце и да не се набива на очи поне няколко седмици. Мнозина идваха в Анкх-Морпорк, защото е градът на неограничените възможности, включително възможността да не ги обесят, заколят или надробят на парченца заради престъпленията, останали зад гърбовете им нейде из планините.
— Не се зазяпвай! — тихо настоя Ангуа.
— Защо? — озадачи се Веселка.
— Защото тук сме само двете, а те са поне двайсетина. И всичките ни дрехи са скроени за нормален брой ръце и крака.
Вулканчо ги изведе в задния двор на работилницата. Имаше множество наредени грънци в сандъци. Сушаха се сурови тухли в дълги редове. А под грубовато скован навес стърчаха няколко огромни купчини глина.
— Ей я на — услужливо посочи тролът. — Глина, значи.
— Наричате ли я с някаква по-особена дума, когато е струпана така? — стеснително попита Веселка и мушна с пръст глината.
— Ъхъ — потвърди Вулканчо. — На туй му викаме купчина.
Ангуа поклати глава унило. Дотук с надеждата за улики. Глината си беше глина и нищо повече. Бе се надявала да има най-различни видове.
И тогава Вулканчо даде своя неволен принос в разследването.
— Ще имате ли нещо напреки да си ходите през тая врата, моля? — смотолеви той. — Мойте бачкатори настръхват, кат ви зърнат, и требе да бракувам грънците после.
Посочи им голямата двойна врата, през която можеха да минават и каруци. Бръкна в единия джоб на престилката си и извади голяма връзка ключове.
Катинарът на вратата беше грамаден, лъскав и нов.
— Ха, точно ти ли се боиш от крадци? — подхвърли Ангуа.
— А, не си справедлива, госпожичке — засегна се тролът. — Някой потроши стария катинар, кат отмъкна нещо от двора. Май беше преди четири месеца.
— Отвратителна случка, нали? — лукаво изрече Ангуа. — Сигурно се питаш за какво плащаш данъци.
Трябваше да се признае, че в някои неща Вулканчо беше далеч по-схватлив от господин Желязнокор например. Просто се престори, че не е чул думите й.
— Нищо особено не откраднаха — смънка той и ги поведе към вратата любезно, но припряно.
— Да не са откраднали глина? — хрумна на ефрейтор Дребнодупе.
— Не струва много, ама не е хубаво — изръмжа тролът. — И се чудя що са сторили тая щуротия да откарат половин тон глина.
Ангуа се загледа в катинара.
— Ами да, странно — съгласи се разсеяно. Вратата тресна зад тях. Озоваха се в тясна пресечка.
— Представи си само, да откраднат толкова глина! — възкликна Веселка. — Той не се ли е оплакал на Стражата?
— Не ми се вярва — врътна глава Ангуа. — Осите не се оплакват от ужилване. Впрочем Детритус е уверен, че Вулканчо е замесен в контрабандата със „скалотръс“ в планините, затова само търси повод да изтърбуши всичко тук… Ех, а днес уж бях в почивка. — Отстъпи гърбом към отсрещната стена и огледа гъсто наредените шипове по оградата. — Слушай, възможно ли е да се изпече глина в пещ за хляб?
— О, не!
— Не се сгорещява достатъчно ли?
— Формата е неподходяща. Някои от грънците ще се препекат, други ще останат сурови. А защо питаш?
„Защо ли наистина? Ох, по дяволите…“
— Искаш ли да пийнем нещо? — предложи Ангуа.
— Само да не е бира — веднага отвърна Веселка. — И не ми се ходи в дупки, където трябва да пееш, докато пиеш. Или да се пляскаш по коленете.
Ангуа кимна със състрадание.
— Тоест да е някое местенце без джуджета, нали?
— Ъ-ъ…Да.
— Там, където отиваме, такъв проблем изобщо не може да възникне.
Мъглата се сгъстяваше бързо. Цял предиобед се спотайваше из улиците и зимниците, но вече се настаняваше удобно за нощувка. Надигаше се от земята, от реката, спускаше се от небето и се разстилаше като лепкаво, жълтеникаво и грапаво одеяло — реката Анкх във формата на капчици. Промъкваше се през най-малката пролука и успяваше да оцелее дори в отоплени стаи, насищайки въздуха със смъдяща очите мътилка, от която пламъчетата на свещите припукваха. А навън всеки силует сякаш надвисваше, всяка форма криеше опасност…
В мърлява пресечка на мърлява улица Ангуа само изопна рамене и бутна вратата.
Щом пристъпи в дългата, ниска и преди всичко тьмна зала, атмосферата вътре се промени забележимо. В един миг всичко се напрегна като охладен кристал, после напрежението изчезна. Хората вътре престанаха да се заглеждат.
Е, поне донякъде приличаха на хора.
Веселка застана по-близо до Ангуа.
— Какво е това място?
— Не че някой му е давал име, но ние го наричаме „Ковчезите“.
— Отвън не приличаше на гостилница. Ти как го откри?
— Не го откриваш. Някак попадаш тук, ако си на мястото си.
Джуджето се озърташе нервно. Нямаше представа точно къде са се домъкнали, само знаеше, че са някъде из лабиринта от криви улички в пазара за добитьк.
Ангуа застана пред бара. От здрача се появи по-плътна сянка.
— Здрасти, Ангуа — изгъгна с дълбок отекващ глас. — Плодов сок ли да бъде?
— Да. Леден.
— Ами джуджето?
— Ще го хапне възсуровичко — обади се някой и в мрака се разсмяха.
Звуците бяха доста чудати за слуха на Веселка.
Въображението й не успя да ги намести в нормални гърла.
— И аз ще пия плодов сок — промълви треперливо.
Ангуа си отдъхна, че Веселка изобщо не схвана смисъла на тъпата шегичка. Отвърза значката си от връвчицата и я тупна многозначително на тезгяха, после се наведе към бармана и му тикна иконографията под носа. Ефрейтор Дребнодупе още не беше сигурна дали зад бара стои човек. На стената над него имаше табела: „Не смейте да се преобразявате“.
— Игор, ти знаеш всичко, което става наоколо — изрече твърдо Ангуа. — Вчера двама старци са били убити. А преди няколко месеца от двора на трола Вулканчо е откраднат голям товар глина. Да си чул нещо?
— Че теб какво те засяга?
— Убийствата на старци са нарушение на закона. Разбира се, още много неща са нарушения на закона, затова ние от Стражата сме вечно заети. Предпочитаме обаче да се занимаваме с важните случаи. Иначе ще трябва да се захванем и с по-незначителните. Схвана ли за какво ти говоря?
Сенчестият силует обмисли думите й.
— Вървете да седнете, след малко ще ви донеса соковете.
Ангуа избра масичка в едно сепаре. Другите клиенти загубиха интерес към тях и пак се разприказваха помежду си.
— Но що за място е това?! — прошепна Веселка.
— Ами тук… на някои не им се налага да се преструват — проточи Ангуа. — На онези, които… трябва да
