злато са тъпотия! Мразя бирата! Дори не мога да пия като другите джуджета! Опитам ли се да излея цялата халба в гърлото си, всеки път почти удавям онези, дето са седнали зад мен!
— Да, сигурно е нужна особена ловкост — съгласи се Ангуа.
— А тук видях едно момиче да си върви по улицата и мъжете да подсвиркват подире му! И можете да носите рокли! Пъстри!
— Олеле… — Ангуа с мъка потисна смеха си. — И откога дамите от джуджешката общност се вълнуват от тези неща? Заблуждавах се, че сте много доволни от обичаите си…
— Лесно е да си доволна — мрачно вдигна рамене Дребнодупе, — когато не познаваш друг живот. Нищо им няма на панталоните-ризници, ако не си чувала за бельо!
— О, да… — смънка Ангуа.
Искаше да се настрои съчувствено и донякъде успяваше, но трябваше да стисне устни, за да не подхвърли: „Вие поне не подбирате такива дрехи, че да се разкопчават лесно с лапи.“
— Надявах се, че тук ще си намеря друга работа — жално нареждаше Веселка. — Сръчна съм с иглата и отидох да поразпитам в Гилдията на шивачките, а какво се оказа?!
Тя млъкна изведнъж и се изчерви.
— Мнозина допускат тази грешка в началото — успокои я Ангуа, изправи се и приглади униформата си. — Впрочем вече си направила впечатление на Командира Ваймс със способностите си. Според мен ще ти хареса при нас. Всеки в Стражата си има своите проблеми. Нормалните хора не стават полицаи. Ще свикнеш.
— Командирът Ваймс е малко… — притеснено подхвана Дребнодупе.
— Свестен е, когато е в добро настроение. Много му се пие, но напоследък не смее да близне. Нали си чувала какво казват? „Без една може, с една не може.“ Затова е толкова наежен. Вкисне ли се, ще започне да те настъпва по петите и ще ти крещи да се стегнеш.
— Ти обаче си нормална — смутено каза Веселка. — Допадаш ми.
Ангуа я погали по главата.
— Сега ти изглеждам такава, но като мине малко време, ще се увериш, че понякога съм същинска кучка… А, това какво е?
— Кое?
— Ами рисунката… С очите.
— Може да са две точици червена светлина — уточни добросъвестно Дребнодупе.
— Нима?
— Според мен са последното нещо, което отец Тубелчек е видял.
Ангуа се вторачи в черното квадратче и вдиша силно.
— Хм, пак ли?!
— Какво има? — стресна се Веселка.
— Откъде се носи тази миризма? — рязко попита Ангуа.
— Не е от мен! — побърза да отрече джуджето. Ангуа сграбчи малък плосък съд от масичката и го подуши.
— Аха! Същото като в музея! Откъде е?
— Най-обикновена глина. Беше пръсната по пода в стаята, където са убили стария жрец. Вероятно е паднала от нечия подметка.
Ангуа разтри малко глина между пръстите си.
— Трябва да е грънчарска глина — обясни джуджето. — И в Гилдията я използвахме. Нали се сещаш? За тигели и тям подобни. А съдейки по вида на тази, някой се е опитал да я опече, но не е налучкал подходящата температура. Нали виждаш как се рони?
— Грънци… — разсеяно промърмори Ангуа. — Познавам един грънчар…
Пак се загледа в рисунката на духчето от иконографа. „Само това не! Дано не е някой от тях…“
И двете крила на парадния вход в Хералдическата палата бяха широко отворени. Двамата нисши хералди подскачаха развълнувано около тръгващия си ефрейтор Нобс.
— Ваше превъзходителство удовлетворен ли е от посещението си при нас?
— Гнгн — изгъгна Ноби.
— Ако можем да ви бъдем полезни с още нещо?…
— Гнгн.
— Каквото се сетите?…
— Гнгн.
— Съжаляваме за случката с ботушите ви, ваше превъзходителство, но нашият хералдически змей е болнав. Когато изсъхне, лесно се изчетква.
Ноби се затътри замаяно по уличката.
— Дори ходи напето, нали?
— Е, да, почти няма съмнение, че стъпва на пети…
— Отвратително е да бъде най-презрян ефрейтор при такъв благороден произход…
Тролът Вулканчо отстъпваше заднешком, докато не се опря в грънчарското си колело.
— Нивгаш не съм правил таквоз нещо — заяви той убедено.
— Какво не си правил? — уточни Ангуа.
Тролът се поколеба.
Вулканчо беше огромен и… ами, скалист. Мъкнеше се по улиците на Анкх-Морпорк като малък айсберг и също като айсберг имаше скрити страни в живота си. Беше известен на мнозина като доставчик на… разни стоки. Почти всякакви. Не се гнусеше и от препродажба на предмети, които са сменили собственика си с излишна внезапност. Вулканчо никога не задаваше непредпазливи въпроси, защото не умееше да ги измисля.
— Ами нищо не съм направил — измъдри накрая. Отдавна се бе убедил, че всеобхватното отрицание е по-безопасно от рискованите уточнения.
— Радвам се да го чуя — изсумтя Ангуа. — А сега… я ми кажи — откъде вземаш глината?
Лицето на трола се сгърчи от усилие да предвиди в каква клопка ще го напъха подобен въпрос.
— Имам си фрактури… не, бе, фактури. Всичко съм си платил както си му е редът.
Ангуа кимна. Допускаше, че е вярно. Външността на Вулканчо подлъгваше, че той няма как да преброи до десет, без да откъсне нечия ръка, за да си послужи с допълнителните пръсти, пък и се знаеше, че има своето местенце в сложната криминална йерархия на града. Но си плащаше сметките. Ако искаш да имаш успех сред престъпниците, задължително е да се прочуеш с почтеността си към тях. Тя му показа образеца.
— Виждал ли си такава и преди?
— Хъ, глина. — Вулканчо се поотпусна. — Все нея гледам по цял ден. Да не искаш да й слагам серийни номера? Глина и толкоз. Отзад имам цели купчини. От нея се правят грънци, тухли и разни други неща. В тоя град е фрашкано с грънчари и всичките работят с глина. Ти що разпитваш за глината?
— Не можеш ли да познаеш откъде е взета?
Тролът взе парченцето, помириса го и го разтърка с пръсти.
— На туй му викаме хлабава глина — обясни дружелюбно, защото разговорът се отклоняваше от по- тревожните теми. — Боклучава, де. С нея се занимават ония дамички с грамадните обеци, дето майсторят кафеници, к’вито и с две ръце не мож ги вдигна. С доста шамот е смесена. Туй ще рече парчетийки от стари препечени грънци, ама много ситно натрошени. Тъй става по-яка. — Пак огледа парченцето. — Позагрели са го, само че не е добре изпечено.
— Нима не можеш да познаеш откъде е взета глината?
— Госпожичке, откъдето се взема глината — от земята.
Вулканчо си отдъхна — явно нямаше да задълбават в деликатни въпроси като скорошната пратка кухи статуи и съдържанието й. Както често се случва в такива положения, той реши да помогне, колкото му е по силите.
— Елате да хвърлите един поглед, значи.
