права? И всеки миг могат отново да подивеят.
— Да… Вероятно си права.
— А най-лошото е, че през повечето време са неотличими от истинските хора.
Ангуа примига и се зарадва, че я пазят и мъглата, и наивното доверие на Веселка.
— Почти стигнахме…
— А къде отиваме?
— Ще се срещнем с някого, който или е убиецът, или познава убиеца.
Джуджето спря.
— Но ти имаш само меч, а на мен и оръжие още не са ми дали!
— Не се тревожи, не са ни нужни оръжия.
— А, добре тогава.
— Защото изобщо не биха ни помогнали.
— О…
Ваймс открехна вратата, за да чуе по-добре за какво са всички тези крясъци долу. Дежурният ефрейтор — този път джудже — си имаше неприятности.
— Пак ли, бе?! Колко пъти те убиваха тази седмица?
— Ама аз само си гледах работата!
— Да връзваш чесън на плитки?! Нали уж си вампир? Я да си припомня с каква работа си се захващал напоследък… Тъй, заострял си колове за майстор на огради, изпробвал си очила за оптическата фирма „Аргус“… А бе, аз ли се заблуждавам или на тебе нещо ти има?!
— Извинете, Командир Ваймс…
Обърна се рязко към засмяното лице на човека, който се стремеше само да върши добро в този свят, макар че светът го тормозеше да прави и други неща.
— А… Стражник Визит. Боя се, че в момента съм много зает — изрече Ваймс припряно. — Пък и дори не съм убеден дали имам безсмъртна душа, ха-ха, та защо не наминеш пак, когато..
— Дойдох да докладвам за думите, чието значение трябваше да проверя — прекъсна го Визит.
— Какви думи?
— Написаните с кръвта на отец Тубелчек, не помните ли? Нали поискахте да проверя какво означават?
— О, да. Влез в кабинета ми — успокои се Ваймс. Не му предстоеше поредната мъчителна беседа за съсгоянието на душата му и за необходимостта да я изчетка хубавичко, преди да я е сполетяло вечното проклятие. Сега май щяха да говорят за нещо по-важно.
— Сър, написаното е на древния кенотински език. И е цитат от една тяхна свещена книга, макар да употребявам думата „свещена“ чисто условно, защото те са се заблуждавали за същността на…
— Да, да, сигурно си прав. — Ваймс се настани зад бюрото си. — Случайно да не гласи: „Господин Х го направи, аааах…“?
— Не, сър. Такава фраза не се среща в нито една от известните ми свещени книги.
— Предполагах — вдигна рамене Ваймс.
— Освен това прегледах някои документи в стаята на покойния и открих, че тези думи не са написани от неговата ръка.
Командирът на Стражата се оживи.
— Аха! Значи друг ги е надраскал? Да не е нещо като „Най-сетне си го отнесе, копеле, заради гнусотията, дето я свърши преди години“?
— Не, сър. И подобна фраза липсва в която и да било свещена книга. — Стражник Визит поумува. — Освен в Апокрифите към Отмъстителния завет на бог Офлър — поправи се добросъвестно. — Но на листчето, което намерихме, са написани слова от кенотинската „Книга на истината“… — той подсмръкна пренебрежително, — …както са я наричали незаслужено. Приписват ги на техния лъжебог…
— Може ли да чуя само думите, а сравнителното религиознание да оставим за по-нататък?
— Както желаете, сър. — Визит като че се обиди, но извади листче и се зачете презрително. — Това са заповедите, които техният бог уж дал на хората, след като ги омесил и опекъл от глина. Например „И да се трудиш плодотворно през всеки ден от живота си“. Или „Да не вдигаш ръка за убийство“. Също и „Смири душата си“. Ами горе-долу това е.
— Горе-долу или всичко? — уточни Командирът на Стражата.
— Всичко, сър.
— Значи са обикновени цитати от религиозни писания?
— Точно така, сър.
— А имаш ли представа защо листчето беше пъхнато в устата му? Нещастникът все едно се е канил да си запали последната цигара.
— Не знам, сър.
— Нямаше да се чудя — промърмори Ваймс, — ако беше „Порази враговете си“. Но както чувам от теб, имаме си работа с „Върши си работата и не досаждай“, нали?
— Сър, Кено е бил доста либерален бог. Не е наблягал прекалено на заповедите.
— Като за бог ми се струва едва ли не почтен.
Визит отново си позволи неодобрение.
— Е, да, но кенотините се погубили, защото пет века поред водили едни от най-кръвопролитните войни на континента.
— Хм, спестиш ли си мълниите и паството тутакси се разглезва — изсумтя Командирът на Стражата.
— Моля, сър?
— Нищо, нищо. Е, благодаря ти, стражник Визит. Ще се погрижа капитан Керът да бъде уведомен, благодаря ти още веднъж, не искам повече да ти отнемам време…
Отчаяно ускоряващият се глас на Ваймс не попречи на Визит да измъкне свитък изпод бронирания си нагръдник.
— Сър, донесох ви последния брой на „Само факти“, както и редовното издание на „Тръбен зов“. Съдържат много статии, сър, които несъмнено ще представляват интерес за вас.
— Ъ-ъ… Много съм ти признателен.
— Но неволно забелязах, сър, че брошурите и списанията, които ви оставих миналата седмица, си лежат недокоснати на бюрото ви.
— О, вярно, съжалявам, но нали знаеш какво става тук, твърде много работа се натрупа и едва намирам време да…
— Сър, никога не е прекалено рано да се замислите за вечното проклятие.
— Непрекъснато размишлявам на тая тема, стражник. Благодаря ти! — натърти Ваймс.
„Не е честно — поклати той глава, когато Визит най-сетне излезе. — В града, за който трябва да се грижа, оставят бележка на местопрестъплението, но дори не са проявили добронамереност да надраскат заплаха. Не са и последните отчаяни драскулки на жертвата, сочеща с кървав пръст убиеца си. Религиозни глупотевини… Каква полза от уликите, ако са по-загадъчни от самото престъпление?“
Записа си каквото чу от Визит и остави листчето на подноса „Входящи“.
Ангуа си спомни твърде късно защо заобикаляше отдалеч квартала на кланиците в тези дни от всеки месец.
Можеше да се преобразява по желание, когато й хрумне. Едно от свойствата на върколаците, което хората често забравят. Все пак се сещат за най-същественото — лъчите на пълната луна предизвикват промяната неизбежно.
Проникваха чак в ядрото на морфичната памет и я пробуждаха, без да се допитат за предпочитанията на Ангуа в момента. А до пълнолунието оставаха само два дни. Великолепната миризма на затворени натясно животни и пролята кръв в кланиците биеше като с чук по строгото й вегетарианство.
Тя се взря сърдито в мрачното здание отпред.
— По-добре да заобиколим откъм задния вход. Ти ще почукаш.
