— Аз ли? — сепна се Веселка. — Те изобщо няма да ме забележат!
— Покажи им значката си и заяви, че си от Стражата.
— Ще ми се надсмеят!
— Все някога трябва да го направиш за пръв път. Хайде, опитай!
Вратата беше отворена от набит мъжага с окървавена престилка. Стъписа се, когато едната ръка на джудже го награби за колана, а другата му тикна значка под носа. Гласът на джуджето се разнесе свирепо някъде откъм района на пъпа му.
— Ние сме от Стражата, ясно? Ако не ни пуснеш, първо ще те изкормим, пък после ще видим…
— Добро начало — промърмори Ангуа, отстрани лекичко Веселка и се усмихна лъчезарно на касапина.
— Господин Чорапин, искаме да поговорим с един от вашите работници. По-точно с господин Дорфл.
Мъжът още се опомняше от набега на Дребнодупе, но успя да се ухили.
— Господин Дорфл, а? Тоя път какви ги е забъркал?
— Само искаме да поговорим с него. Може ли да влезем?
Герхард Чорапин сведе поглед към Веселка, тресяща се от нервно напрежение.
— Че имам ли избор?
— Да речем, че имате неприятен избор — уточни Ангуа.
Мъчеше се да заповяда на носа си да не надушва омайващата воня на кръв. А наблизо имаше и цех за колбаси. В него използваха всички части от животните, които иначе никой не би хапнал или дори разпознал. Миризмите на кланицата причиняваха спазми на човешкия й стомах, но някъде дълбоко в главата й друга част от нея седеше, облизваше се и точеше лиги от смесеното ухание на свинско, телешко, агнешко и…
— Ха, плъхове! — възкликна невъзмутимо тя. — Господин Чорапин, нямах представа, че сте започнал да снабдявате и заведенията за джуджета.
Касапинът изведнъж реши, че трябва да бъде много сговорчив.
— Дорфл! Веднага да се домъкнеш тук!
Прозвучаха стъпки и иззад дълга редица провесени на куки одрани телета се появи някаква фигура.
Повечето хора си имаха едно на ум за неумрелите. Ангуа знаеше добре, че Командирът Ваймс се чувства доста неуютно в тяхно присъствие, макар и да преодоляваше полека предразсъдъците си. Хората обаче изпитват потребност да се чувстват по-висши от някого. Живите мразеха неумрелите, които пък — тя усети как ноктите й се впиват в дланите — се гнусяха от неживите.
Големът на име Дорфл се клатушкаше едва забележимо, защото единият му крак беше мъничко по-къс от другия. Не носеше дрехи — нямаше какво да крие. Личаха си различните оттенъци на петната, където бе добавяна нова глина с годините. Всъщност бяха толкова много, че Ангуа се зачуди колко старо може да е създанието. Явно отначало са се постарали да изобразят по туловището му подобие на човешка мускулатура, само че кърпежите почти я бяха заличили. Големът вече изглеждаше досущ като охулените от трола Вулканчо кафеници — направени от хора, които си въобразяват, че на ръчната изработка трябва да й личи колко ръчно е изработена, за предпочитане с ясни отпечатъци от пръсти.
Тъкмо това стряскаше. Създанието изглеждаше ръчно изработено. Разбира се, беше си вярно — бе се поправяло със свои сили. Триъгълните му очи мъждукаха. Липсваха зеници, виждаше се само тъмночервена жарава.
Държеше тежък сатър с дълга дръжка. Погледът на Веселка се прикова в сечивото. Другата ръка на голема стискаше връв, на която водеше много едър, космат и смрадлив козел.
— Какво правищ, Дорфл? — обади се Ангуа. Големът кимна към козела.
— А, храниш козела-изменник?
Дорфл кимна отново.
— Господин Чорапин, нямате ли работа за вършене? — попита любезно Ангуа.
— Не, само ще…
— Имате друга работа — натърти тя.
— Аха… Тъй ли? Да, как не се сетих… Ще отскоча да проверя казаните за варене на карантията…
Преди да се отдалечи, касапинът поспря да размаха пръст под мястото, където би трябвало да е новът на голема.
— Ако пак си ме забъркал в някакви неприятности…
— Наистина не е зле да нагледате казаните! — остро изрече Ангуа.
Господин Чорапин побърза да се махне. В двора настъпи тишина, макар че градският шум се просмукваше приглушено през стените. А от другия край на кланицата от време на време се чуваше тревожното проблейване на овца. Дорфл стоеше напълно неподвижно, стиснал сатъра и забил поглед в земята.
— Това да не е трол, дегизиран като човек? — прошепна Веселка. — Какви очи има само!…
— Не е трол — отрече Ангуа. — Това е голем. Глинено създание. Машина.
— Ама прилича на човек!
— Защото е машина, направена по човешко подобие. — Ангуа мина зад голема. — Дорфл, ще ти прочета писмената.
Големът пусна козела и стовари сатъра върху един пън до Веселка, принуждавайки я да отскочи уплашено. После създанието хвана плочата, провесена на едното му рамо, стисна молива и написа:
„ДА.“
Чак когато Ангуа вдигна ръка, ефрейтор Дребнопупе забеляза тънката линия през челото на голема. За неин ужас цялото теме на главата се повдигна като капак. Ангуа преспокойно бръкна вътре и извади пожълтял свитък.
Големът застина, очите му угаснаха.
Ангуа разгъна свитъка.
— Свещени слова. С всички тях е така. Имат в главите си писмена от някаква отдавна забравена религия.
— Ти да не го уби?
— Не. Няма как да му отнемеш онова, което не е притежавал.
Тя сложи свитъка на мястото му и затвори главата с щракане. Големът отново се размърда, а очите му светнаха. Затаилата дъх Веселка не можа да се сдържи.
— Ама какво е това?!
— Дорфл, обясни й — нареди Ангуа. Дебелите пръсти стиснаха молива и зашариха светкавично по плочата за писане.
„АЗ СЪМ ГОЛЕМ. НАПРАВЕН СЪМ ОТ ГЛИНА. МОЯТ ЖИВОТ Е В СЛОВАТА. ПРИДОБИВАМ ЖИВОТ САМО ЧРЕЗ ВДЪХНОВЯВАЩИ СЛОВА. ЖИВОТЪТ НИ Е ТРУД. АЗ СЕ ПОДЧИНЯВАМ НА ЗАПОВЕДИТЕ И НЕ СПИРАМ ЗА ОТДИХ.“
— Какви вдъхновяващи слова?
„ТЕКСТОВЕ, ПОБРАЛИ В СЕБЕ СИ СЪЩНОСТТА НА ВЯРАТА. ГОЛЕМЪТ ТРЯБВА ДА РАБОТИ. ГОЛЕМЪТ ТРЯБВА ДА ИМА ГОСПОДАР.“
Козелът лежеше до създанието и преживяше лениво.
— Бяха извършени две убийства — започна Ангуа. — Почти сигурна съм, че едното е извършено от голем, може би и двете. Дорфл, не можеш ли да ни кажеш нещо за убийствата?
— Извинявай, но… — намеси се джуджето. — Значи… това нещо е одухотворено от слова?
— А защо не? В словата се крие мощ. Всеизвестно е. Сред нас има повече големи, отколкото би могла да си представиш. Вярно, отдавна не са на мода, но пък се съхраняват много дълго. Могат да работят под водата, в непрогледен мрак, до колене в отрова. И то години наред. Не се нуждаят от повивка или от храна. Те…
— Ами че това си е робство! — възкликна Веселка.
— В никакъв случай. Възможно ли е да поробиш дръжката на врата? Е, Дорфл, имаш ли нещо да ми кажеш?
Ефрейтор Дребнодупе все се озърташе към забития в пъна сатър. Думи като „дълъг“, „тежък“ и „остър“ се наместваха в главата й по-удобно, отколкото някакви свещени слова в кухия череп на голема.
