Дорфл не шавна.
— Откога работиш тук? — попита Ангуа.
„ВЕЧЕ ТРИСТА ДНИ.“
— Имаш ли свободно време?
„ЕХИДЕН СМЯХ. КАКВО ЩЕ ПРАВЯ ПРЕЗ СВОБОДНОТО ВРЕМЕ?“
— Питам те дали винаги си тук, в кланицата?
„ПОНЯКОГА РАЗНАСЯМ ПОРЪЧКИТЕ.“
— И се срещаш с други големи, нали? Чуй ме, Дорфл — знам, че вие някак поддържате връзка помежду си. Ако някой от големите е започнал да убива истински хора, пукната пара не давам за шансовете ви. Скоро ще започнат да се събират тълпи със запалени факли в ръце. И с големи ковашки чукове. Схващаш ли за какво ти намеквам?
Големът вдигна рамене.
„НЕ МОГАТ ДА НИ ОТНЕМАТ ОНОВА, КОЕТО НЯМАМЕ.“
Ядосаната Ангуа разпери ръце.
— Пък аз се опитвам да се държа учтиво! Мога да те конфискувам на секундата. И ще ти лепна обвинение: „Пречи на разследването ми след тежък ден, когато съвсем ми е писнало“. Познаваш ли отец Тубелчек?
„СТАРИЯТ ЖРЕЦ, КОЙТО ЖИВЕЕ НА МОСТА.“
— Откъде го познаваш?
„НОСИЛ СЪМ МУ ПРАТКИ.“
— Убит е. Ти къде беше по това време?
„В КЛАНИЦАТА.“
— Ха, защо си толкова сигурен?
Дорфл се поколеба.
„ТРЯБВА ДА СЕ Е СЛУЧИЛО НЕОТДАВНА. ВИЕ СТЕ РАЗВЪЛНУВАНА. А ПРЕЗ ПОСЛЕДПИТЕ ТРИ ДЕНОНОЩИЯ АЗ РАБОТЕХ НЕПРЕКЪСНАТО ТУК.“
— Без да ходиш никъде ли?
„ДА.“
— По двадесет и четири часа в денонощието?
„ДА. ВЪВ ВСЯКА СМЯНА ИМА И ХОРА, И ТРОЛОВЕ. ТЕ МОГАТ ДА ПОТВЪРДЯТ. ДЕНЕМ КОЛЯ, ДЕРА, РАЗФАСОВАМ. НОЩЕМ ПРАВЯ НАДЕНИЦИ И ВАРЯ ДРОБОВЕ, СЪРЦА, ШКЕМБЕТА, БЪБРЕЦИ И ЧРЕВЦА.“
— Ужасно… — промълви ефрейтор Дребнодупе. Моливът се раздвижи.
„БЛИЗО СТЕ ДО ИСТИНАТА.“
Дорфл бавно завъртя глава към Ангуа и добави на плочата:
„ОЩЕ ЛИ ИМАТЕ НУЖДА ОТ МЕН?“
— Знаем къде да те намерим.
„СЪЖАЛЯВАМ ЗА СМЪРТТА НА СТАРЕЦА.“
— Браво на теб. Да си вървим, Веселке.
Когато излизаха от двора, сякаш усещаха с гърбовете си погледа на голема.
— Създанието лъжеше — заяви ефрейтор Дребнодупе.
— Защо ти хрумна?
— Ами такъв вид имаше.
— Вероятно си права — вдигна рамене Ангуа. — Но нали виждаш какъв огромен лабиринт е наоколо. Обзалагам се, че за нищо на света не бихме могли да научим дали не се е измъкнал за половин час. Май ще предложа на Командира Ваймс да го поставим под специално наблюдение.
— Тоест… цивилни ли?
— Нещо подобно — уклончиво потвърди Ангуа.
— Чудно е, че си имат любимо животинче в кланицата — промълви Веселка.
— Какво? А, ти за козела-изменник ли говориш? Почти във всички кланици има по един. Не е домашен любимец. Може да се каже, че работи тук.
— Как тъй работи? С какво би могъл да се занимава?
— Ха, с какво… Да влиза всеки ден в кланицата. Това му е работата. Представи си — имаш оградено място, пълно с уплашени животни. Блъскат се, нямат водач… А наклонената рампа, водеща към входа на сградата, им изглежда ужасно… Я виж, онзи козел обаче не го е страх! Стадото тръгва след него и… — Ангуа издаде неприятен звук — …накрая само козелът излиза от кланицата.
— Каква гадост!
— От неговата гледна точка всичко си е в реда на нещата. Нали нищо лошо не му се случва?
— Ти как научи?
— Щом си в Стражата, научаваш какво ли не.
— Виждам, че тепърва ще трупам разнообразен опит — поклати глава Веселка. — Например никога не би ми хрумнало, че трябва да си нося и късче от одеяло!
— Задължително специално оборудване, ако ще си имаш вземане-даване с неумрелите.
— Е, за чесъна и вампирите съм наясно. Срещу тях помага и всичко свято. А какво може да се използва срещу върколаците?
— Извинявай, не те чух… — смънка Ангуа, която още мислеше за голема.
— Имам си сребърна плетена жилетка и обещах на семейството си да я нося винаги, но какво друго е подходящо за върколаци?
— Няма да ти откажат джин с тоник — някак отчуждено промълви Ангуа.
— Моля?
— Какво?
— Някой ми каза, че в Стражата имало и върколак! Не мога да повярвам!
Ангуа спря и се взря в нея.
— Защото рано или късно вълкът в тях се пробужда — обясни Веселка. — Чудя се как Командир Ваймс търпи това.
— Да, в Стражата има върколак… — бавно изрече Ангуа.
— Знаех си, че онзи Визит е много особен!
Ченето на Ангуа увисна.
— Винаги изглежда гладен — продължи разпалено ефрейтор Дребнодупе. — И усмивката му е една такава… чудновата. Веднага го разпознах.
— Хм, май наистина изглежда гладен — призна Ангуа, но нищо друго не можа да измисли.
— Изобщо няма да му позволя да припари до мен!
— Чудесно.
— Ангуа…
— Да?
— А ти защо си носиш значката на каишка около шията?
— Ами… За да ми е винаги подръка. Нали се сещаш — при всякакви обстоятелства…
— И аз ли трябва да го правя?
— Не мисля.
Господин Чорапин подскочи от уплаха.
— Дорфл, тъпа глинено буцо! Не се прокрадвай така зад човек, който работи с машината за рязане на шунка! Колко пъти да ти казвам! Поне се опитай да вдигаш малко шум, като ходиш, проклет да си!
Големът му показа плочата си за писане.
„ТАЗИ НОЩ НЕ МОГА ДА РАБОТЯ.“
— Брей, капризи ще ми пробутваш! А машината за рязане на шунка не иска почивни дни!
„ДЕНЯТ Е СВЕЩЕН.“
Чорапин се вторачи в червените очи. Вярно, дъртият Риболист го предупреди за нещо подобно, когато му продаде Дорфл. „Понякогаш ще иска да излезе за няколко часа, щото почита свещените дни. Туй е
