плодове с воинските дела. Дали пък не са весела шегичка, от която всички в Хералдическата палата са се пляскали по краката, превивайки се от буен смях? Само че ако Дракона започне да се пляска прекалено силно, краката му току-виж се откъснали.
Въображението на Ваймс нямаше никакви затруднения да си представи Ноби в ролята на благородник. Защото единствената грешка на ефрейтора беше, че мърсува на дребно. Вмъкваше се в празни стаи тихомълком и отмъкваше евтинийки. Ако започнеше да се вмъква на цели континенти и да отмъква цели градове, като между другото изтребва повечето им обитатели, би се превърнал в истинска опора на обществото.
В справочника изобщо не се споменаваше фамилията Ваймс.
„Скалоликия не е бил опора на обществото. Убил е един крал със собствените си ръце. Било е необходимо, но обществото, каквото ще да означава проклетата думичка, не винаги си пада по хората, които вършат или казват необходимото. Вярно, погубил е и други хора, но тогава градът бил същинска клоака, глупашките войни не спирали и сме били покорни на Клачианската империя. Понякога е нужно едно мръсно копеле. Тогава историята е имала нужда от хирург, но се намерил само такъв с брадва в ръцете. С този инструмент доста проблеми се решават веднъж завинаги. Ама затриеш ли някакъв си окаян крал и вече си кралеубиец до края на вечността. Не ни е станало родов навик в края на краищата…“
Ваймс бе намерил дневника на Скалоликия в библиотеката на Невидимия университет. Нямаше съмнение, че прадядото е бил много корав тип, но и времената никак не са били леки. Бе написал: „Нека в огньовете на битките закалим нови хора, които няма да се вслушват в старите лъжи.“
— Зън, зън, зън-зън!
Ваймс въздъхна и извади организатора.
— Казвай.
— Паметна бележка: среща с обущаря в два следобед.
— Още не е два, а срещата беше във вторник.
— Значи да я изтрия от списъка „Предстоящи задачи“?
Ваймс прибра в джоба си хаотичния организатор и пак застана пред прозореца.
Кой би могъл да има подбуда за отравянето на лорд Ветинари?
Не, така нямаше да стигне до никакъв отговор. Предполагаше, че ако насочи издирванията си в някой от най-забутаните квартали на града и се ограничи с дребничките старици, които не излизат от дома си, защото вратата е залепена с няколко слоя тапети, нищо чудно и да намери някого без подбуда. Патрицият оцеляваше досега, защото винаги уреждаше градските дела така, че бъдещето без него да е по-страшничко от бъдещето с него.
Значи биха рискували да го убият само безумци — боговете да са му свидетели, побъркани изобщо не липсваха в Анкх-Морпорк! — или пък тип, който е абсолютно убеден, че когато всичко рухне, той ще се изпъчи гордо върху руините.
Вслушаше ли се в думите на Фред (който знаеше чудесно какво мислят хората от улицата, защото по тези улици си прекарваше живота), значи капитан Керът отговаряше на описанието. Само че Керът май беше сред малцината, които изпитваха искрена симпатия към Ветинари.
Е, да, имаше още един човек, който можеше да се облажи от промяната.
„Да му се не види! — изсъска беззвучно Ваймс. — Туй съм аз, нали…“
За пореден път почукаха на вратата. Този път не разпозна кой е от другата й страна.
Отвори предпазливо.
— Аз съм, сър — Дребнодупе.
— Влез. — Олекна му, като си спомни, че поне някой на този свят има по-тежки проблеми от него.
— Как е негово превъзходителство?
— Състоянието му е стабилно.
— От смъртта по-стабилно няма… — промърмори Ваймс.
— Исках да кажа, сър, че е жив и вече чете в леглото. Господин Поничката му забърка някаква гъста лепкава отвара, вонеше на водорасли. Аз му приготвих една доза от солите на Глубул. Сър, сещате ли се за онзи старец в къщата на моста?
— Кой ст… Аха, светна ми. — Струваше му се, че е било преди седмици. — Какво ново за него?
— Ами… Наредихте ми да огледам всичко и аз направих няколко снимки. Ето една от тях, сър.
Квадратчето беше почти черно.
— Странно. Какво снимаше?
— Аз… Сър, чувал ли сте твърденията за очите на мъртъвците?
— Дребнодупе, ще ми се да запомниш, че не съм получил образованието си в училище.
— Казват, че…
— Кой казва?
— Ами хората, сър.
— Аха, намекваш за нещо, което било „всеизвестно“ или „общоприето“, тъй ли?
— Предполагам, сър.
— Ясно — завъртя глава Ваймс. — Все пак продължавай.
— Сър, последното нещо, което покойникът вижда преди смъртта си, се отпечатва на очните му дъна.
— А, ти за тая историйка ли ми говориш? Измишльотина.
— Да, но е учудващо. Ако в нея нямаше поне зрънце истина, не биха я разпространявали толкова упорито, нали? Привидя ми се някаква червена искрица, затова накарах духчето да рисува с голямо увеличение, преди всичко да е избледняло. Ето, точно в средата…
— А не е ли възможно духчето да си е съчинявало? — усъмни се Ваймс, но се вторачи в снимката.
— Сър, не им достига въображение да лъжат. Каквото виждат, това показват. — Хм, светещи очи.
— Две червени точки — правдиво го поправи Дребнодупе, — които не е изключено да се окажат светещи очи.
— Казано на място. — Ваймс си потърка брадичката. — Брей, че проклетия! Дано не се е забъркал някой бог в този случай. Само туй ми липсва, както сме закъсали. Можеш ли да направиш копия, за да ги разпратя по всички участъци?
— Разбира се, сър. Духчето има силна памет.
— Заеми се тогава.
Но преди Дребнодупе да се обърне, вратата се отвори безцеремонно. Бяха Керът и Ангуа.
— Керът, ти нямаш ли почивен ден?
— Открихме убийство, сър! В Музея на джуджешкия хляб. А когато отидохме в участъка, там ни увериха, че лорд Ветинари бил мъртъв!
„Тъй ли било вече? — подсмихна се мислено Ваймс. -Ето ти ги слуховете. Ако ги подправяхме с мъничко истина, цена нямаше да имат…“
— Като за труп диша доста добре — изрече на глас. — И мисля, че ще се оправи. Някой просто го е сварил неподготвен. Един лекар вече го прегледа. Не се тревожете.
„Само че неподготвен всъщност се оказах аз, защото трябваше да го пазя, нали?“
— За града ще бъде ужасно, ако го сполети беда! — натърти Керът.
Ваймс не откри нищо освен искрена загриженост в ясните му очи.
— Прав си. Но ние владеем положението. Ти не каза ли, че е имало още едно убийство?
— Да, в Музея на джуджешкия хляб. Някой е убил господин Хопкинсън с един от експонатите!
— Да не го е накарал да хапне от хляба?
— Не, ударил го е по главата, сър — обясни Керът с лека обида в гласа. — С Бойната франзела.
— Хопкинсън да не е едно старче с бяла брада?
— Да, сър. Нали помните, че ви запознах с него, когато ви заведох на изложбата на бумеранговите бисквити?
