— Е… не е точно тъй, сър… Честно казано, яздя на бял кон напред-назад…
— Охо, играеш някой генерал, тъй ли?
— Ами… повечко от генерал, сър…
— Слушам те.
Гръклянът на Ноби подскачаше нервно.
— Аз… таквоз… ще бъда крал Лоренцо, сър. Нали се сещате… последния крал… дето вашият прадядо го…
Въздухът в стаята сякаш замръзна.
— Ти… ще… играеш…
Думите се трупаха тежко като напираща лавина на гнева.
— Знаех си, че ще побеснеете — унило отрони Ноби. — И Фред Колън си знаеше.
— Но защо тъкмо ти?…
— Хвърлихме жребий, сър.
— Значи ти загуби?
Ноби сгуши глава в раменете си.
— Не съвсем, сър… Трудно е да се каже, че загубих… По-скоро спечелих. Всички искаха да играят краля. Щото има кон и хубав костюм, сър. Пък и той е бил кралят.
— Бил е зъл изрод!
— Е, ония неща са станали отдавна, сър — още по-неспокойно смънка Ноби.
Командирът на Стражата се поуспокои.
— А кой изтегли късата сламка, за да играе Скалоликия?
— Ъ-ъ… Ъ-ъ…
— Ноби!
Ефрейтор Нобс провеси нос.
— Никой, сър. Не искат ролята, сър. — Той преглътна на сухо и забърбори с отчаяната решителност на човек, който иска мъката да свърши по-бързо. — Затуй ще правим сламено чучело, сър, та да пламне хубаво, като го хвърлим в огъня вечерта.
Лицето на Ваймс се скова. Ноби предпочиташе да му крещят. Това му се случваше често. Крясъците би понесъл лесно.
— Значи никой не е поискал да играе Скалоликия — ледено повтори Ваймс.
— Щото е загубил, сър.
— Загубил ли? Неговите Твърдоглавци са победили. Управлявал е града половин година!
Ноби пак зашава неловко на стола.
— Да де, ама… Всички в дружеството разправят, че не било редно да стане тъй. Било нещастна случайност, сър. Нали срещу него излязла десет пъти по-голяма армия, пък и той имал брадавици, сър. И да си го кажем направо, сър, бил е мръсно копеле. Отсякъл главата на краля. Да ме прощавате, ама затуй се иска да си гадняр.
Ваймс завъртя глава. Имаше ли значение. (Имаше…) Било е толкова отдавна. И какво ли го засягаха щуротиите на слабоумни романтици? Фактите си остават факти.
— Добре, разбрах — изрече той. — Дори е малко смешно, Ноби, защото трябва да ти кажа още нещо.
— Да, сър? — отдъхна си ефрейторът.
— Помниш ли баща си?
Ноби се накани отново да изпадне в паника.
— Туй пък що за въпрос е, сър?
— Чисто светско любопитство.
— Дали помня дъртия Главоч ли? Ами слабо, сър. Рядко го зървах, освен когато идваше военната полиция да го измъкне от мансардата.
— А известно ли ти е нещо за предишните поколения в рода ти?
— Нищичко не знам за разни поколения, ама сигурно са ви надрънкали цял куп лъжи, сър.
— Никой ли не те е осведомявал за твоите прадеди ?
— Само Главоча познавах, сър. Таквоз… ако ще ме подвеждате с въпросчета, та да стане дума накрая за ония чували със зарзават, дето изчезнаха от магазинчето на Шосето на петмезената мина, изобщо не съм припарвал до…
Ваймс размаха ръка с досада.
— Не ти ли остана от него някакво… наследство?
— Два-три белега, сър. И лакътят ми прещраква. Наболява ме, като ще се променя времето. Задуха ли студеният ветрец откъм Главината на Диска, сър, все си спомням за стария Главоч.
— Аха, ясно…
— Да де, остана ми и туй от него…
Ноби затършува под своя усилено ръждясващ брониран нагръдник. И това беше своеобразно чудо. Дори бронята на сержант Колън лъщеше, ако и да не блестеше. Но всеки метал в близост до кожата на Ноби потъмняваше стряскащо бързо. Ефрейторът напипа кожената връв, провесена на шията му. На нея бе окачен златен пръстен. Независимо от неоспоримия факт, че златото не ръждясва, украшението бе потъмняло необичайно.
— Даде ми го, като беше на смъртния си одър, сър — обясни Ноби. — Е, да се рече, че ми го даде, е попресилено…
— А каза ли ти нещо?
— Ами да. „Веднага да ми го върнеш, гадинко дребна!“ Туй ми каза. Беше на врата му, както аз го нося сега. Пръстенчето не е нищо особено, сър. Отдавна да съм го шитнал, ама само него имам за спомен. Е, и лакътя, като се застуди.
Ваймс взе пръстена и го опипа. Имаше печат, и то с герб. Годините, употребата и преди всичко непрекъснатият контакт с кожата на Ноби го бяха направили неразличим.
— Ноби, ти си от хералдически правоимащите.
Ефрейторът кимна покорно.
— Възможно е, сър, но си купих специален шампоан, може и да ми мине.
Командирът на Стражата въздъхна. Смяташе се за честен човек. Смяташе и че това е един от основните му недостатъци.
— Като намериш малко свободно време, отбий се в Хералдическата палата на улица „Писанка“, бива ли? Носи този пръстен и им кажи, че аз съм те пратил.
— Ъ-ъ…
— Няма страшно, не ти предстои нищо неприятно. Поне не и в буквалния смисъл.
— Щом казвате, сър…
— Ноби, човек с твоето положение изобщо не е длъжен да се обръща към мен със „сър“.
— Слушам, сър.
Когато ефрейторът излезе, Ваймс потършува из бюрото и извади избледнял екземпляр на „Справочникът на Туърп“. Предпочиташе да го нарича „Справочник за криминалните прослойки“. На страниците му не се споменаваше нищо за обитателите на бордеите, затова пък в изобилие присъстваха собственици на същите тези бордеи. Хората смятат, че ако живееш в бордей, това е едва ли не сигурен белег, че си престъпник. Незнайно защо обаче притежаването на цяла улица с бордеи отваря широко вратите и към най-висшите кръгове.
Напоследък май пускаха допълнени издания на справочника почти всяка седмица. Поне в едно Дракона беше прав — всеки в Анкх-Морпорк се мъчеше да измисли как да украси живота си с герб.
Ваймс отвори на „Дьо Нобс“.
Ами да, дяволите го взели, имаше родов герб. От едната страна на щита стоеше хипопотам, вероятно един от кралските символи на града, следователно пряк предшественик на Родерик и Кийт. Срешу него беше бивол от незнайна порода с типичното за Ноби изражение. Имаше си златен анкх и понеже това беше гербът на Дьо Нобс, трябваше да се предполага, че го е откраднал отнякъде. Самият щит беше в червено и зелено, с клиновидна лента, на която бяха изобразени пет ябълки. Ваймс не схвана какво общо имат тези
