Тери Пратчет
Килимените хора
На Лин — заради тогава и сега
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
Тази книга има двама автори. И двамата са един и същи човек.
„Килимените хора“ излезе през 1971 г. Много неща не й бяха наред на тази книга — най-вече поради това, че беше написана от седемнайсетгодишен по онова време хлапак.
Отначало се продаде някакво количество, след време се изчерпа целият тираж. И толкоз.
По-късно, преди седем-осем години, потръгнаха книгите ми за Света на Диска. Хората си ги купуваха и се чудеха: „Ами каква е пък тази книга «Килимените хора» от Същия Автор?“ На издателите им дойде до гуша да обясняват, че не се търсела, и накрая решиха: дошло е време за преиздаване.
Та тъй, въпросната книга бе прочетена от Тери Пратчет, вече четирийсет и три годишен, и той им каза: „Я задръжте малко. Това съм го писал още в ония времена, когато съм смятал, че щом ще е «приказна фантастика», значи трябва да гъмжи от битки и крале. Но сега съм склонен да мисля, че истинската грижа на този жанр трябва да е как да минем и без битки и как да се оправяме и без крале. Я да я попренапиша на места…“
Е, нали знаете как е — като дръпнеш конеца, дето виси, и…
Ами това е положението. Тази книга не е точно книгата, която съм написал тогава. Не е точно и книгата, която бих написал сега. Тя е плод на съвместни усилия. Обаче, хм, няма защо да му предоставям на онзи половината слава и почести. И без това ще ги прахоса нахалос.
Вие помолихте за тази книга. Ето ви я. Благодаря ви.
А пък ако ме питате колко е голям град Уеър — приблизително толкова: o
Тери Пратчет
15 септември 1991 г.
ПРОЛОГ
Наричаха себе си Мунрунги. Което ще рече „Хора“ или „Истински човеци“.
Да започнем с това, че повечето племена обикновено се кръщават така. А после идва ден, когато племето се натъква на други хора и ги кръщава Ония Хора, или пък, ако денят се е случил лош — Врага. Само да се бяха сетили за някое друго име, като например Още Истински Човеци, щяха да си спестят сума ти неприятности по-нататък.
Не че мунрунгите бяха първобитни. Дума да не става. Писмир твърдеше, че притежават богато културно наследство. Имаше предвид легендите, които се разправяха от едно време.
Писмир знаеше всичките стари истории до една, както и много нови. Разказваше ги, а цялото племе го слушаше в унес, докато пепелта на нощните огньове изстинеше.
Понякога дори и яките косми, които растяха край оградата, опасваща селото, като че се заслушваха в неговите думи. Сякаш се скупчваха по-наблизо.
Най-старата легенда беше и най-кратка. Той не я разказваше често, ала цялото племе я знаеше наизуст. Тази легенда се разказваше на какви ли не езици из целия Килим.
— В Началото… — подемаше Писмир, — …нямало нищо друго освен безкрайна плоскост. И после се явил Килимът, и покрил плоскостта. По онова време Килимът бил млад. Нямало прах сред космите и те били стройни и прави, а не огънати и проскубани, както сега. И Килимът бил празен.
После дошъл Прахът и паднал над Килима, понесъл се сред космите, вкоренил се вдън дълбоките сенки. И още, и още прах падал бавно, безмълвно сред застиналите в очакване косми, и най-накрай се наслоил в Килима. И от Праха Килимът изтъкал всинца ни. Първи той създал дребните пълзящи твари, които живеят в бърлогите и се спотайват вдън космалаците тилилейски. После създал соратите, вътъчните дупковръти, тромпите, козите, громпайпърите и снарговете.
И тъй, в Килима вече имало живот и шум. Както и смърт и тишина. Ала в тъкачния стан на живота липсвала една нишка.
Килимът бил пълен с живот, ала не знаел, че е жив. Можел да съществува, но не и да мисли. Не знаел дори той самият какво е.
И тогаз от праха сме възникнали ние — Килимените Хора. Дали сме име на Килима, а после и на всички твари в него — и тъканта била изтъкана. Ние първи сме дали име на Килима. И тогава той разбрал какво е.
И макар Фрей, комуто е омразен живота на Килима, да ни тъпче, и макар и сенките над нас да се сгъстяват, ние сме душата на Килима — и туй е велико. Ний сме плодът на стана.
Е, всичкото това е метафора, много ясно, но пък аз мисля, че е много важно, не е ли тъй?
ГЛАВА 1
Тъй гласеше Законът: всяка десета година хората от всички племена в Империята на Думиите се сбират за Преброяване.
За това не ходеха чак в големия столичен град Уеър, а в малкото, отвсякъде опасано със зидове градче Трегон Марус.
Преброяването открай време беше паметно събитие. За една нощ Трегон Марус нарастваше двукратно и по големина, и по важност, щом палатките на племената щръкнеха край зидовете му. Имаше и конски пазар, и панаир, който траеше пет дни и пет нощи. Стари приятели се срещаха и си разменяха такъв поток от новини, че ставаше цяло наводнение.
Пък и самото Преброяване… Новите имена се добавяха в скърцащите свитъци, които — така им харесваше на хората да мислят — после биваха откарвани в голямата столица Уеър, и то в самия Велик Императорски Дворец. Думийските чиновници записваха усърдно кой колко прасета, кози и тромпи има, а после хората се изнизваха един по един към съседната маса и си плащаха данъците в кожи — с козината и без. Точно тази част на цялото мероприятие не се радваше на особена популярност. Опашката се виеше край Трегон Марус, минаваше през Източната порта, провираше се покрай къщурките и оборите, пресичаше Пазарния площад и се изсипваше в Преброителницата. Покрай чиновниците пренасяха дори и най-малките бебенца — перодръжките трепваха и дращеха имената им по пергамента. И твърде много хора в империята получаваха смешни имена, защото все се намираше някой чиновник, дето не е много наясно с правописа. В Историята такива работи се случват доста по-често, отколкото си мислите.
На петия ден губернаторът на града свикваше всички племенни вождове на аудиенция насред Пазарния площад, за да им изслуша жалбите и болежките. Не че имаше навика да прави нещо, за да им помогне, ама нали поне ги изслушваше, пък и кимаше толкова начесто, че всекиму поолекваше — поне докато се прибере обратно вкъщи. На това му се вика политика. И тъй си вървеше кой го знай откога. А на шестия ден хората хващаха пътищата, построени от Думийската империя, и се прибираха у дома. Пътищата водеха на изток. Друг път вървеше на запад, докато стигне в славния Уеър. Там пък се превръщаше просто в един от многобройните пътища, които минаваха през града. Отвъд Уеър той се превръщаше в Западния Път, и ставаше все по-тесен, и криволичеше все повече, докато най-накрая стигаше най-крайния западен пост на Черджето пред Камината.
Такава бе Думийската империя. Тя се простираше почти по целия Килим — от Дървената Стена, та чак до пустинята край Лакоолм, на север.
На запад тя граничеше с Дивата Земя и с последните ресни от Килима, а на юг пътищата й стигаха чак до Крайкаминието. Хората от Уейнскот, дето ходеха целите нашарени, войнствените Хиболги, та дори и езичниците от Черджето, дето се кланяха на огъня — всички те плащаха своя дан на Императора.
На някои от тях Думийската империя не им допадаше особено — най-вече защото все гледаше да потуши дребните междуособици и мащабните кражби на добитък, дето в крайграничните райони си бяха един вид развлечение, което им разнообразяваше живота. На Империята по й харесваше да има мир. Мирът
